четвъртък, 30 декември 2010 г.

Среди лето

Тихото възкачване на изгрева.
Хълмове, посипани със злато.
Или те са стадо от камили,
бавни хълбоци – от изтока към рая.

Но това е само бляскава прелюдия,
преди слънцето да се завихри,
като в танца на дервиши.

Сетне белият керван ще тръгне
и денят през час ще ни намига
изпод вимето на някой облак.

Status quo

Докато пресичаме светофарите,
остаряваме.
Животите ни – бикове на червено,
преминават
под плаща на нощта.

Светлини. След покоя на зеленото
отново сме тичащи
зомбита.

Само жълтото око напомня –
животът е едно
намигване.

Ненарисувана картина

Празна (саркофаг на светия,
ограбен и пуст).
Зад нея нещо се крие.
Може – сянката на Прокруст.

Стеснява се всичко.
Някой рисува рамка.
Само в средата – вратичка,
от която се подава
сламка.

четвъртък, 23 декември 2010 г.

Обич

Обичам те,

след звъна на шейните.



До разледената суета.

Докато се напука



мрамора на живота ни.

И се разтопя в теб.


* * *


Заложили капани в думите,

приличаме на трапери.



Ловуваме със самота си.

И търсим сребърни лисици.



Разбуждай нежно сетивата

с крайчеца на бялата опашка. 

вторник, 21 декември 2010 г.

Симбиоза

Не е свещена кравата по тези краища.
Храна е,
жертвоприношение,
и кръв, засъхнала в земята.

Но представете си
пейзаж със римски мост,
прегърбен от годините,
под него лед, рекичката прегърнал,
и мъртва крава,
изтърбушена.

В дерето костите са глозгали
и подивели кучета
и мършави лисици,
а най-накрая са кълвали птиците.

И вледеняващото пиршество завършва
със стъпките на черна котка,
пресякла бързо моста
и шмугнала се
във вътрешностите на новия си дом.

неделя, 19 декември 2010 г.

Сезан и картоиграчите

Те гледат картите с вяли погледи,
отпиват бавно от червеното,
а черното не е в колодата,
а някъде навън (отново тъмно е.)

Седят със шапките си килнати,
забравили кога са влезнали
в опушения свят на кръчмата,
където сивотата е убежище.

В бутилката, така, затворени,
са техните игриви духове.
„Сега ли да отворя тапата
и да ги пусна над главите им?”

Сезан се пита и разбърква
върху палитрата си нови козове.

петък, 17 декември 2010 г.

Докато разхождат кучето

Тя не разбира неговата философия

(Рей Бредбъри обожествява формите
и кара квадрата да трепери от удоволствие)

върви по павирани предначертания
и се ядосва че токчето й е потънало
в нематериалната му същност

после си изхлузва обувките
и хвърчи над тревата
осъзнавайки че в зеленото
е най-големия гъдел

а Той я гледа
и си мисли за ябълката на раздора
която е толкова червива
че червейчето на съмнението
започва да го

ч в р а
о ъ к

сряда, 15 декември 2010 г.

От китарата потича музика

Когато ябълката е райска,
няма по-голяма сила,
която да разлиства нотите.
И от китарата потича музика,
страстна и гореща,
като нескривано желание,
синя и спокойна –
вълна, която те облива целия.

Жените рисуват за фон
неземната романтика на папрата,
зеленото ветрило на съдбите си.
Жените обичат музиката,
което е присъщо на котките.
Винаги съм си представял
мяукането в червено.

Но къде е скрита змията?
Някъде дълбоко в корените?
Или между нотите,
където стихът се вие
с петте си глави?

вторник, 14 декември 2010 г.

* * *

Ще го позная
в стадото на дивите коне,
надвесени
над гладката повърхност на водата,
когато отраженията са полегнали
след паша.

Крилато е потомството му,
бяло,
като луната
в себе си събрала
разпръснатата светлина на световете.

понеделник, 13 декември 2010 г.

* * *

Махасръце
опитваседаполети
перушинапобелиялист
вамазониятанапоетите

проскубано
н
е
б
е
по цветно
от розови сънища

писна му от издължени клюнове
пробили облаците
осеменили
дъжда

когато завали
не
гледайте

н
а
г
о
р
е

с отворени уста

четвъртък, 9 декември 2010 г.

Водопоят на думите

Той е луд
толкова луд
че е докоснал
върха на опашката си
а тя води
към езеро
или
може би към рая

зависи дали си гол
или обладан от голотата си

а острови има
и цветни нюанси на бялото
червени и бели коне
и пурпурните листа на цезалпиниите
които се открояват
като петна във нощта

но когато някой бяга от себе си
ще стигне най-лесно
водопоя на думите

неделя, 5 декември 2010 г.

Демон

Понякога той се ражда
от най-тъмните кътчета на моето Аз,
раздира ме за да излезе
и след това политам с неговите крила –
лъскави и остри,
създадени сякаш да режат пространството
между Него и нас.

Тогава черните облаци се събират
и от гнездото на страховете
тръгва моята сянка.

Но сега е септември и времето
е доста променливо. Като мен.
Трябва ми малко светлина за да разбера,
че съм сънувал поредния си кошмар.

петък, 3 декември 2010 г.

Халюцинации

Кога е кацнало леглото ми
на поляната с мандрагора?
И от къде съм се телепортирал?
Не знам, но си спомням как снощи
опитвах сокове от корените ти.

Казват, че мандрагората расте
под краката на обесените.
Но аз видях само един кръст,
на който доброволно се разпънах.
Може би тогава, в тъмното на страстите,
съм хвърлил своето семе.

Преди главата ми да се пръсне,
към мен тичаше дебел ангел
с разширени вени,
разперил ръце, сякаш молеше за помощ.
Но аз не съм Исус
и не мога да превърна ембрионите,
които висят по дърветата,
в нови страдалци...

Снощи опитах от корените ти,
а днес ми казваш,
че си заченала от мен.

В центъра на съня

Всичко, което ни променя е тук.

След дългото потракване
на епруветки, колби, странни съдове,
в които времето тече,
подобно на кръвта във вените на алхимик,
намерил пулса на вселената в притъмнена стая.

Пера от феникс, които горят със синкав пламък.

Изчезва всичко двойнствено
и двамата се сливаме в едно.
Блажени, спящи,
поели живот от най-загадъчното наргиле.

Тук са тайнствените сокове,
които ни променят.
Нима и петият елемент
не е в утробата на тази стая?

Искаше благоухания и аромати?
Ето ги, заедно с моя дух, повдигащ завесата,
които се носят право към центъра на съня.

вторник, 23 ноември 2010 г.

Сияние

Величествените неща са като сияние,
преминало за миг през времето.
Остава дирята на гълъба
и побелялото небе от облаци.
А казват, че невидими са стъпките,
които правят боговете.

Поседнали на пухени възглавници,
до днес и ние репетираме
под съпровод на хор от ангели.
И въпреки, че сме омаяни
от звуците на нежни лири,
така понякога ни се приисква,
да грабнем бързо контрабасите
и да сменим завинаги оркестъра.

Дали Ел Греко ще ни го прости?

вторник, 16 ноември 2010 г.

* * *

Сърцевина в сърцевината
споделяш ядката
и храниш другите със себе си

троха
но колко е голяма
и нищото
стопява се
изчезват страховете

напипай
пурпурния пулс на изгрева
отблясъците на мига
неповторимите следи на свечеряването

и остави за фон
сърцето си недорисувано

понеделник, 15 ноември 2010 г.

Обърни се назад

Обърни се назад!

Изтърколиха се годините,
а каруцата от детството
още скрибуца по калдъръмите
и небесно-синьото на спомените
не остарява.

Навсякъде можеш да свиеш гнездо,
но ти се обръщай назад,
за да видиш кои те обичат,
на кой се присънваш в съня,
откъде се чува звън на камбани.

Лиана е съдбата ти.
Увива те с разголени желания,
с ръце, които те докосват до зори.
Но, ти, недей забравя!
Обръщай се назад!

неделя, 14 ноември 2010 г.

Синя птица

Създаваме пропасти.
И падаме в тях –
минути, часове, години...
Грехопадението има време
да се превърне в синя птица
и да се слее с хоризонта.
После е трудно да познаеш,
тя ли те е прегръщала с крила
или на теб са ти поникнали.

Но животът е странен –
понякога човек следва себе си,
преследван от себе си.
А облаци надвисват
само над черногледците.
Добре, че слънцето се ражда
пред очите ни, за да показва
колко са красиви дните
и къси сенките.

събота, 13 ноември 2010 г.

Алегория

В един момент от своя живот
всеки заприличва на кучето си.
(Ах, ако няма такова!)

О, верни приятелю,
не следвай стъпките,
изминали другите ти лица.
Едно е, да погледнеш смело напред,
друго, да сложиш шапчица - невидимка.

Колкото и гъста брада да носиш,
няма да заприличаш на лъв.
На него зъбите ще окапят от старост,
на теб – от вроден страх.

И когато се оглеждаш в огледало,
и разпознаеш собствения си триптих,
недей да лаеш от удоволствие!

петък, 12 ноември 2010 г.

Ноемврийска разходка

Порой от листа
легла от ланска шума
гъби по-красиви
от представите ми

оттатък тази гора
небето е болно
и дрипаво

не търся пътеки
улавям се в паяжини

и искам да се изгубя

сряда, 10 ноември 2010 г.

Песничка за суетата

Това натрупване на суета не е от птички.
Съвсем естествено е и поетът да лети
и да събира думите като тревички.

Това натрупване не е гнездо, в което ти
си сваляш белезниците и ставаш друг.
А вън полира вятърът с небесен струг.

Аз виждам как на кладата се трупат
еднодневки вечни, трупове на книги.
Прехвърчат на ята, вървят на групи
към свойто аутодафе шушумиги.

А някои си мислят, че са тези чучулиги –
потомки на възкръсналия Феникс,
които ще оставят дирите на гений,
и пепел, от която ще политнат книги.

понеделник, 8 ноември 2010 г.

Пантум

Момиче, имаш шоколадов вкус.
Разтопяваш се пред отворения прозорец.
Лъчите на слънцето се плъзгат по кожата ти
и проникват до сенките на твоите мисли.

Пороят на думите те залива
до тънката бяла шия.
Когато минавам, обръщаш нежно гръб.
Голотата ти плете паяжини,
в които неволно попадам.
Пчелите кацат в косите ти.
По улицата жужат момчета
и търсят кошера на страстта.
Може би така започва играта...

Лъчите на слънцето се плъзгат по кожата ти.
До тънката бяла шия.
В които неволно попадам.
Момиче, имаш шоколадов вкус.

неделя, 7 ноември 2010 г.

Стимулант

Колко странни са сутрините на един самотник,
събрал в чаша кафе липсващото време.
Целият абсурд е в лъжичката,
която предизвиква този хаос.

Минало, настояще и бъдеще се издигат над кафето
като дух, който очаква три желания:
Мигът от снощи да е днес,
мигът от днес да е утре,
мигът от утре да си ти.

събота, 6 ноември 2010 г.

Потомката на Афродита

Жена, като палма разлистена,
и сочна, като мандарина,
бърза към цветни оазиси,
в сенките да се скрие.

Маслинови са косите й,
леко прикриват извивките.
Душата й, шоколадова,
вечерният вятър облизва.

Тя често сънува морето
и бавно в съня си потъва.
Небето над нея е дъно,
изпъстрено с хиляди перли.

Четири островчета

Четири островчета



Селца, посипани с брашно
и слънце над скали препържени

закусвам
под сянката на два лимона

а ми е топло
и ми е кисело


* * *

В този град не вали
облаците бягат към планината

колите са повече от хората –
рояци из равнината


* * *

Ще ви кажа как се приготвя
мандариново сладко

купувате мандарини
и целувате жена си


* * *

По средата на острова
сутрин рисувам делфини
на дъното на басейн

в покоя на синята теракота
гъделичкам
техните бели коремчета

сряда, 3 ноември 2010 г.

Рибен мехур

Дори вятърът
да повдига полите на водата,
да разкрива –

след тишината идват
червените вдлъбнатини на залеза
и сините на прилива,

има някаква андрогинност
на формите,
има сила,

която обръща представите
и търкаля кълбета
от водата до слънцето.

понеделник, 1 ноември 2010 г.

Сънни пратеници

Черен облак - катафалка на кошмарите.
Кочияшът - двулика илюзия
между черното и бялото.
Опечалени въпроси кръжат незададени.

А малко по-встрани,
където се пропуква яйцето на хоризонта,
един новореден лъч рисува
червени коне над дърветата.

понеделник, 25 октомври 2010 г.

Джойнт

Той често забравяше
вестибуларния си апарат във вестибюла.
Тогава центърът на тежестта ставаше
едно цигарено кръгче,
превръщащо се в изкривено,
даже озъбено сърце.
Може би болно от фантазия,
то се нанизваше на студените пръсти на времето
и се разпадаше на хиляди измерения.

В едно от тях Тя щеше да се приближи
и да му поиска огънче.

четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Смърт и живот

Смъртта е благотворна –
Тя ни избавя от мислите за смъртта.
Ж. Ренар


Странен живот. Докато в Катманду
се ражда сестра ми, аз умирам на път за „Пирогов”.

Краят ми се превръща в ново начало.
Към мен се приближава гробар,
умрял в същите гробища, в които ще бъда погребан.
Изважда бутилка пелин и казва: Преливай!
Ние мъртвите се молим за живите.
Само ние знаем, че смъртта е прекрасна,
облечена в синята си рокля.
Да. И лудите също.
Но ти вече не си от тях.

След Юда

Какво е да си предател?
Може би да чуеш думи, които горят
или като черната овца
да си обречена, преди да се родиш.
Може би да принизяваш светлината до илюзия
и да преувеличаваш себе си.

Говори се, че предателите имат четири пръста.
И повечето са безименни.
Но един показалец им стига
за да пронижат светлината.
И да окървавят небето толкова,
че залезът да се превърне в парче сурово месо.

Но се говори също,
че един селянин от Египет,
на име Мохамед Али,
открил делва близо до градчето Наг Хамади...

понеделник, 18 октомври 2010 г.

Херос

Сляп е
като къртица,
ровеща хоризонта.

Балансира
сред прах, пустота
и страх.

С нокти
драска звездите
и умира за малко.

Само когато заспи,
достига
до зрими предели.

Сам.
Хвърлил сянката си
като ласо.

Невинно стихотворение

Говорим си с местния касапин
за произхода на живота.
Като две капки вода
си приличаме с него –
той разчленява тялото на агнето,
аз – агнешката му символика.

Нищо че месарницата
не е планината Сион,
и ние не стоим като изкупителни жертви,
нито сме сигурни, че някога ще възкръснем.

Усещаме се докоснати
от божието целомъдрие
и касапинът ми подарява
кърваво парче месо, а аз – на него
това стихотворение.

Хелиоцентрично

Обгърнати от тишина
и вкаменени
очи, поглъщащи небето.
До огъня,
облизал отвесните скали –
езичници сме.

И не е длъжно да изгрява все от изток.
Повикано зад облаци
ще засияе.

Не сме слепци. Блестим подобно злато
и иманярстваме, когато се погледнем.

Но ритуалите
не винаги са еднозначни.
Достатъчно е
през разрушения ни кръг
да мине стадо от кози,
да се нахрани със зелените ни ореоли,
за да прозрем –
те всеки божи ден са в центъра
на слънцето.

четвъртък, 7 октомври 2010 г.

Вдъхновението на художника

Имат настроение животните в обора.
Вчера техният стопанин се спомина.
Беше див и зъл – вълк надянал овча кожа
и дошъл на двора да раздава правосъдие.

Но сега го няма, свърши орисията.
Кучето спокойно опика самара.
Под сайванта има само скелет от каруца –
два, три пръта върху колелата стари.

Кравата показа висша акробатика,
възкачена с гордост на останките,
а петелът кукурига чак до залез
и прегракна от надпяване с камбаната...

Та понякога смъртта е малко камъче,
дето преобръща тягостното настроение.
Днес един умира, друг пък се преражда
в художник с пасторално вдъхновение.

петък, 1 октомври 2010 г.

От морето

Песъчинки, полепнали
златни монети.
Слънцето – богат нумизмат.

Купувам две мидички.
Едната за ветрило.
Другата, за басейн
на почервенялата мравчица.

ловен сезон

две нощи
с ехото на мълнии
потоци като хрътки (гонят шумата)

ловци на ветрове и думи
когато чуваме проглеждаме

в капана
няма зверове (наоколо)

те са
някъде където
ние
не сме

петък, 24 септември 2010 г.

Сacería de brujas

1/ Разследване


Няма улики
викът ти
да е съучастник на ръката.

Но себе си,
когато пренаписваш,
готов ли си да премълчаваш?

Празен за лъжата
оглушава
листът.



2/ По(следствие)


Пресъхнал глас. Кладенец,
пълен с трупове
на думи.
Един полудял поет
по следите на отреченото
и предначертаното.

И много неродени свидетели.



3/ На свобода


Изпълзяват от дупките думи,
сочни, дебели, зелени.

Истината е блато,
в което квакат щастливци.

вторник, 21 септември 2010 г.

Пролет, болница, мир

Гълъби, по парапетите на 5-тия етаж
в отделението за дебели черва и маркучи.
Гледат ме с очакване,
по-гладни от болните,
и по-жадни от лекар след операция.

Храня ги с трохи от геврек,
(ореолът на моето милосърдие),
а те стават десетки.
Десетки символи на мира
воюват за своето оцеляване.

понеделник, 20 септември 2010 г.

Богиня на лова

Студени пръсти дъждовете имат,
студено ме прегръщаш ти.
Предвестници за есен и за зима,
за самота и локви от лъжи.

Сезоните отлитат като птици
и търсят другаде гнезда.
И само сълзите по жиците
ще капят в наранената бразда.

От лятото остана само спомен,
забит в гърба ми всеки ден.
И нощите, в които вероломно
си ме превръщала в елен.

неделя, 12 септември 2010 г.

Превъплъщения

Пяна и водовъртежи -
на бреговете им се вие свят
и падат в клопките на дивата река
очи, изплашени
от придошлия бяс на боговете.

Пъстървите се плашат
от пъстротата на деня
и бягат лудо от сенките надвесени.
А морското равнище
се надига и надига
и носи неизлюпени въпроси.

Камъните са удавници,
обречени да преживяват
превъплъщенията на една земя...

Прекрачвам
като римски мост годините
да разбера, че пак съм жив -
от двата бряга на живота.

сряда, 8 септември 2010 г.

На фон от танцуващи

Перата от марабу помнят
диджея
глобуса
земята се върти
на пръста на ръката ти

и танца на чорапчетата
бримката пусната
нагоре по вените
до примката
която граничи с дъха ми

неделя, 5 септември 2010 г.

бурен

къщата брадясва
след хората които
бързо си отиват

(лятото е път
за гущери и змѝи)

при сивото поле
от кръстове
се връщам

(често)

светлината
упоява
болката

четвъртък, 2 септември 2010 г.

Тининч Пдитин

Той рано или късно ще умре
И аз трябва да напиша някакво послание,
Например, такова – животът ти беше по-хубав от моя
Или пък – той беше по-дълъг от моя,
Но, уви, сега си толкова далече,
Че не ми се иска да съм вечен.

Патологично е в този момент
Да слагам на някаква измислена смърт комлимент.
Искам просто и реално да възвеличая
Този, който за смъртта нехае.
И да ви кажа честно, че рано или късно всеки умира,
Но не всеки със собствената си лира.

сряда, 1 септември 2010 г.

* * *

Счупих огледалото,
като поличбен ритуал.
Да предизвикам дявола,
да видя черното на бялото
и на съдбата наметалото.

Счупих огледалото.
Капките кръв
по умрелия гълъб закапаха.

петък, 20 август 2010 г.

Восъчни сенки

Защо сложи в ръцете ми
тази восъчна свещ
и прошепна: върви,
страховете пред теб и зад теб
са надвиснали.

Пипала, пипала, пипала...
Клоните нямаха край,
портата тягостно охкаше
и пътеката като змия се виеше
в пазвата на душата ми.
Сенките на цветята
продължаваха мойта агония
и не свършваха през нощта
всички черни знаци и символи.

Не за молитва ме прати.
(За изцеление?).
Така зловещо
не висят изцелените
и обесеният въпрос
сякаш увиснал огромен,
закачил в тежка примка звездите.

Трябваше ли
цялото пространство да срутиш,
да ме хвърлиш в несвършваща бездна
и да падат отгоре ми
мигове,
мигове като камъни,
а времето да продължава лудостта си
и задъханата камбана
да отмерва пулса на мъртвия.
Трябваше ли
да изпитваш страданието,
силата на слабостта ми,
да превръщаш във вълчи вой гласовете.

Аз не съм единак.
Колко съдби лъкатушат
из дебрите на твойта фантазия
и се губят и се намират.

Няма да взема тази восъчна свещ,
от която капят сатанински сълзи
и която изгаря светлината
на нашата крехка луна.

четвъртък, 19 август 2010 г.

Огледалце, огледалце...

Нищо друго не виждам
освен слънчевото зайче,
което се появява,
докато се оглеждаш в огледалото.

Ще ти кажа колко си хубава,
ако ме погледнеш и мене така.

сряда, 18 август 2010 г.

Затопляне

Топя се
по-бързо от айсберг
заседнал в плитчините ти

ти си причината
за глобалното затопляне
помежду ни

ти и озоновата дупка
през която преминават
лъчите ти

понеделник, 16 август 2010 г.

Недогоряла снимка

Само една ръка е останала на рамото ти,
като преметнат шал, който те прегръща.
И една сянка зад теб,
слята с твоята.

четвъртък, 12 август 2010 г.

Снимката

Докато драсках
вълнообразни небивалици
и буквите като мравки
носеха думи към моя мравуняк,
ти си стояла на брега на морето
в мраморно меко очакване,
гледала си прибоя,
вървяла си по вълните
от теб и към теб
и си мислила за онова цунами,
което залива самотата.

Тогава не обърнах внимание
на ръката, която сама се движеше
и рисуваше чайки.
Думите не бяха сладководни,
разпилени символи по белия лист
и вятърът, който отвори прозореца,
носеше ухание на море.

Било е в един и същи миг,
фотоапаратът е шракнал
и аз съм затворил тетрадката.

понеделник, 2 август 2010 г.

В очакване на новата раса

Бягаш от собствената си сянка,
като ластик се разтягаш в небитието.
За да се свиеш отново –
ембрион в скафандъра на жена.
Какво е пъпната връв,
освен въже за бънджи скокове.

А светлината хвърля пояс
и лесно се преплува болката.
Но ти играеш покер със звездите,
макар да знаеш, че ти гледат картите
и всичко е така премислено,
че губещият да спечели.

четвъртък, 29 юли 2010 г.

Броеница

Светлина събрана
в кехлибарени зърна

слънчевите лъчи
зимуват в ръцете ми

овалът на спокойствието
има гладка повърхност

скъсаме ли броеницата
звездите ще се разпилеят

понеделник, 26 юли 2010 г.

Златно сечение

От нокът на лъвица те изваях,
поставих изумруди за очи
и като Фидий избърсах чело.

На "Лъвов мост"
два лъва изръмжаха
и тръгнаха
след мириса на мойта страст.

вторник, 20 юли 2010 г.

Приближаване

Море и небе. В устата на синия кит хоризонта.
По брега, калиграфия. Птиците пишат,
боговете мълчат.

Вървим сред камъни от векове шлифовани.
По-стари и от Библия, а още топли,
като яйца, които вълните непрестанно мътят.

Вървим и приближаваме към мястото,
където залезът постила златната пътека,
на всеки, който стъпва по водата.

петък, 16 юли 2010 г.

Останки

Какво остана от мен?
Пръстите, деформирани от много посоки,
лакираният залез на ежедневието,
и отраженията на моите сънища.

Вече не знам
кой съм от толкова прераждания –
червеношийка, умряла в ръцете на дървото,
въжеиграч, по опънатите нерви на Създателя,
пътешественик в продънена платноходка
или атентатор на собствената си съдба.

А може би съм проститутката
във ваната на стоок хотел, която мечтае
за острови с екзотични ухания.

Какво остана от мен във водата?
Мирис на водорасли и на планктон.

вторник, 13 юли 2010 г.

Ръст

Само влюбените шепнат като борове.

Когато вятърът, безмилостен към другите,
прозорци удря
и очи,
и носи покривите на представите над всичко –
раснем...
Раснем като борове,
укрили в сенките си
дълги рани.


***

Постиламе зелената покривка.
Или тя ни застила завинаги?
(Както, когато превързвахме клони
и бурите не ни заплашваха.)

Просто пикник на живи и мъртви
мигове
изтекли предварително.

Докато
други двама не открият отново –
в смълчани храсти, под гигантска гъба,
ослепителното
бяло цвете...

събота, 10 юли 2010 г.

Мечтатели

Няма улици, които са тесни за мечтателите.
И макар да са с олющени спомени,
с криволичещо настояще,
по калдъръмите се стича дъждовното бреме
и попива в прашната земя.

Там все някой ще надигне глава
и сенките ще изчезнат от стените.
Там утрото ще надникне
и мъглата ще махне призрачното си наметало.

Няма улици, където тъгата
простира всеки ден закърпени дрехи
и се вее на вятъра бялото знаме на бедността.

Докато поне един човек се надява.

Миражи

И заживях в средата на пустиня,
където времето е спряло
и пясъкът затрупва дните.

Пустиня –
голяма жълта рана,
превързана със самота.

Пустиня –
скелет на часовник.

Аскетът само може да премине,
без да пълзи
и без да се доказва.

А аз потъвах в пясък.
Във въздуха летяха думи:
Оазис с палми.
Фурми за оцеляване.
Вода, вода за смъртните.

И приказни миражи,
които вятърът рисува.

А може би ни лъже някой,
от нас създаден
за да ни създава?
Или за да превръща
петната бели
в градини цъфнали?

И аз не търсех вече пътя,
а съзерцавах хоризонтите.

Миражи –
по-истински от жажда за живот.
И от пророци,
които ще предсказват,
дали ще станем птици,
или храна за птиците.

сряда, 7 юли 2010 г.

Пъзел

На зазоряване лаят на кучета
троши тишината –
слънчеви стъкълца
се посипват в градините.
Разпадат се сънищата
и цветовете
изпълзяват от
топлото одеяло.

На зазоряване думите
отново
започват да се подреждат –
ден, голям колкото плочка
от пъзел,
на която всеки рисува
своето щастие.

неделя, 4 юли 2010 г.

В 6 сутринта

Чакам изгрева.
Клошар и куче
пресичат като черни котки
неделната идилия,
докато аз гледам протегнати
сънливи хълмове.

Една препълнена кофа за боклук
стои с отворена уста.
За мен тя е кутията на Пандора.
За двете сенки,
които я доближават –
рогът на изобилието.

събота, 3 юли 2010 г.

Семенца 2

*
Гнездо и буря
Полетът се срути


*
Семки и сенки
Керван от мравки


*
Трепкаща ръка
Букви по водата


*
Пукот на свещ
Тишината пулсира


*
Луна в клоните
Окъпани кестени


*
Гребен на петел
Пламтяща катедрала


*
Брадата на брадвата
Думите ме гъделичкат

Мърморене

*
Татул до татула
Останахме без тъщи

*
Тигър в дъжда
Ръмжи небето

*
Хора и крави
Преживяме и преживяваме

*
Папагал на терасата
Синигерът оглуша

*
Котка под завивките
Одеялото мърка

*
Виолетово грамофонче
Джаз в градината

*
Дърво без връх
Откачам закачалката

Лятно

*
Петунии на балкона
Самба на цветовете

*
Лед в мастиката
Облаци се събират

*
Заоблени хълмове
Жени на плажа

*
Възглавница от хмел
сиеста и футбол

*
Ухание на рози
Яхвам вятъра

*
Слънчеви лъчи
Реша косата ти

*
Отвор сред облаци
Шпионката на Господ

*
Презрели череши
Мòрава е моравата

Домашни идилии

*
Паяк над леглото
Сънувам командоси

*
Изкуствена роза
Аромат на чорапи

*
Празна чиния
НЛО над жена ми

*
Спагети по сицилиански
Мафията – на масата

*
Вувузели и футбол
Щурците притихват

*
Голям балкон
Виждам хълмовете ти

*
Голям чеп
Колко вино

сряда, 30 юни 2010 г.

Семенца 1

*
Семена от тополи
Майски снегове


*
Кукувица на прозореца
Забравям си името


*
Вятър и залез
Килим по водата


*
Нарисувана врата
Излизам от себе си



*
Птици във висините
Разчертан хоризонт



*
Паднали листа
Прелиствам шума


*
Саламандър в огъня
Пукот и дим

вторник, 29 юни 2010 г.

Женски месеци

Променлива като февруари. По-променлива през март.
В навяванията има нещо от формата на тялото ти.
Но ненадейно идваш с южняка,
близваш игриво устните ми
и разтапяш всички съмнения.
Събуждам се,
продължавайки да те сънувам.
Изглеждаш още по-красива и предизвикателна.
Като луна, в началото прикриваш извивките си,
а след това се изправяш гола и съблазнителна.

И никой не е разбрал през този кръговрат на времето,
кога ще го затрупат нежните ти свлачища
или ще го погълне розова лавина.

Неологично

По разписание, и в странните предначертания на времето,
се срещнахме между оголената паст на автобусите.
Бистрото лъхаше на лешояди, а ние – облаци в червено,
преливахме в пулсиращо лилаво.

Минаваха такситата, извърнали главите си,
отчаяни и жълтеникави към лъкатушещата улица,
където стискахме до изпотяване ръцете си
и се обичахме, преди да се обичаме.

А после пихме бира, без да бързаме.
Край масата като комар кръжеше сервитьорката,
но я отпъждахме с невиждане, с нечуване
един до друг, един във друг изгубени.

И твоят глас така във мен се пенеше,
че чашата преливаше от удоволствие.
Защо ли още ми се струва, че името ти (толкова банално)
е нова дума, лумнала изпод езика ми...

Мансарда

Приведени (като въпроси)
под шапката на бяла къща –
безбожно влюбени, изопнахме
с трептенето си хоризонта.

„Внимавай да не се удариш”,
в очите ти тревога се четеше.
А аз на ум повтарях, че главата
отдавна вече е в краката ти…

И в тази нова мяра на балкона
(без отговорите) телата ни описваха
две съвършени удивителни –
от залеза до изгрева зад щорите...

На музата

Когато
бавни часове минават
като камили през пустиня –
представям си те;
винаги застивам
в протеклите през рамката картини –
под цъфналите кестени и думи,
по-леки от почуда на глухарче:
че тази нощ
ще ни похарчи...
И няма в теб да се събудя.


***
Подобно пламък син
на миналото книгите изгарям.

Да, искам – в друго измерение,
където времето не причинява болка
и мислите не търсят стари рани,
а ние, двамата, летим, летим...
в свръхземната си
обиколка.

неделя, 17 януари 2010 г.

Из "Бяла граница"

С дъх на ефир

 

Понякога и чучелото плаче с вятъра,
изплашено от липсата на гарвани
и времето кълвало от живота им.

Съдба е да разпериш дланите
и да политнеш с птичето приятелство,
захвърлил долу дрипавото в себе си.

Снегът е подарил кожуха си,
наметнат да не мръзне в самота
родената романтика на зимата.

И ехото от вълчи вой на единак
напомня за ефирната потребност,
да вдишваме етюди преклонение.

 

 

 

В един тъмен бар

 

Винаги ли така си играеш с къдриците
и плетеш къдрокоси въпроси?

В паяжината на косата ти
бръмчат уловени наивните погледи.

Пърхат витално взаимни компромиси,
обладана гротеска от лепкава музика.

Тъмнината мирише на похот,
а от препълнения дансинг на лунатици...

Всъщност, не си ли играеш с перуката,
преоблечен живот - травеститен?

За книгата "Бяла граница"

В нашето хем намръщено, хем смрачено безвремие, човек много рядко попада в света на книги с поетични измерения.
Авторът на „Бяла граница” е от прииждащата лирична вълна на творчески дарования в обезлюдения не само от жители, но и от читатели град.
Прочетох книгата на един дъх. И се задъхах от кошмарни асоциации. Стихотворенията на Венцислав Стайков коват лиричния ритъм на обърканото от кошмари всекидневие. Между ада и рая, на ръба, е „бялата граница” на живота, където непрекъснато пропадаме. В опит за висене. А как се оцелява така? Под „черни снегопади” и „кървав дъжд”. Студът в душите ни пониква „от корена на отчуждението”.
Много от тези въпроси избуяват без отговори в стихосбирката на Венци Стайков. Отговорите остават в самите читатели. Да се поклоним и благодарим на поета, защото в нашето отчуждено време е празник да отвориш и прочетеш страниците на душата му.


Ангел Рачев

сряда, 6 януари 2010 г.

По телепатия в пещерата

Това е
с
т
р
а
н

н
о
Ще бъдеш сталактон
само след хиляда години,
а дотогава звуците
ще капят бавно
и прилепи ще се провират
през лабиринтите на времето.

Величествени са сълзите ти,
застинали
в божествена безтегловност,
а ние, като зимните висулки,
се раждаме
и се разтапяме,
и ненаписани следи
в снега оставяме.



***

Прошепна ми,
че най-добрия ювелир
е капката,
затуй съм сложил мислите си
под
к
а
п
ч
у
к
а
да заблестят
като бижута

***

Загадъчните сенки
са като актьори
от театър на абсурда.

(Абсурдните сме ние)

С тази невиждаща светлина
цялото пещерно кралство
се покланя зад гърба ни.

На втори януари

На втори януари
тревата е зелена, пасат стада
и сякаш лятото си е оставило
усмихнатото отражение в реката.

На втори януари е така зелено,
че и реката по поляните
е сякаш тръгнала
да попасе на воля.

Бутиково стихотворение

Последни залези
през натежали кестени,
по улиците, жълто-кестеняви.
Отлитат непрочетените вестници
и вятърът рисува небеса лилави.

Листа са думите,
постилат с нежност,
с охрата на всяко вдъхновение.
Плете си есента със шарената прежда
едно бутиково стихотворение.

Тъкачът на меланхолия

Есен. Тъкачът на меланхолия
свърши жълтата прежда.
Вятърът носи бели листенца
по покривите, по улиците,
в душите - сребриста тишина.
Очите стъпват по първия сняг,
по-красив от персийския килим...

Не оставяй да се стопи чувството,
че си наметнат с фантазия,
за да не стъпваш утре в локвите,
които събират сълзите на реалистите.

Храм

В двора на храма валеше
пречистващо и прозрачно...

През зимата рибките изпъкват
под коричката лед -
малки игриви отблясъци на светлината -
и с красотата си топлят.

Тънки невидими нишки
изпълват пространството,
между върбата, разголена сякаш е лято
и изпъстрените стени,
от които светиите тайнствено се усмихват;
между кръста на купола
и аязмото,
от което извира живот.

Нима е толкова трудно да се огледаме?
Нима е толкова трудно да повярваме?

Свята нощ

Гората,
украсена със светлините на нощта.
Искрят елхи,
лъчите са гирлянди.

Проблясват между клоните комети
и стъпките в снега
дописват Книгата на световете.

(А някъде политат остриета
и пада покосена красота.)

Прозрачният човек с дъха си стопля
и се въздига,
за да постави своята звезда.

Зимна божественост

Прегръщам зимата като дете
и търся топлина
под белия кожух на тишината.
Унесен съм от хипнотичен танц -
милиарди падащи звезди
разстилат леко нежността си.

Пред погледа на снежните човеци
деца извайват странни идоли
от бели сенки.

Небето тази вечер не е моя враг.
И облаците не са айсберги,
в които ще се удрям.
Аз плувам весело,
а покрай мене ледоходи
с премръзнали мечти минават.

Любяща зима като майка, готова
всеки да прегърне.
До болка се задържам в теб.