Пътища

Пътувайки с кирие Таки покрай хълмове,
нарязани на бели късове,
видяхме как слънцето приготвя
огромното си барбекю.
Вълните тихо се облизваха.
И по напуканите устни на скалите
соленото море се стичаше.

Тогава кирие Таки каза:
„ Макар, че времето лекува,
понякога са толкова дълбоки раните.
Като земята, от която дишаме
прахта на мъртъвците.
Но, някъде, отвъд пейзажа,
живеят светли духове.”

Многоликата Венера

Под откритото небе на моя сън
всичките сънувани жени са нимфоманки,
сякаш голата луна ме е облъчила.

Не е трудно да познаеш този хълм,
от който в пурпурната нощ се връщам.
Там засаждам семена, когато теб те няма.

Обладан съм от безброй желания.
И изпаднал в еротична безтегловност,
гледам как Венера страда от безсъние.

Село без дъжд

Август е като тиган,
забравен в огъня на слънцето.
И следобедите сякаш са безкрайни.
В три без нещо
котката получи слънчев удар,
после сянката ѝ се изпружи.
Рибата се скри във най-дълбокото
и рибарите потънаха нанякъде.

Селото ни опустя,
като хлебарница след девет,
и тютюнът пожълтя без време.
Вече трети петък ходжата се моли,
глас дере от близката джамия,
но дъждът така и не пристига.

Ревю

Реката – смъкнат цип на дреха,
разголена красавица, която знае
къде е изворът на Афродита.

И плисва – лее двата си ръкава,
в модното зелено на септември...
Бедрата ѝ не знам къде започват,
но се разтварят някъде в морето.
Сега пристъпва като манекенка,
която дефилира бавно
пред погледите на туристи.
Но утре ще е друга, по-пенлива
в прегръдките на някой странник...

В реката, обладан и обладаващ,
и аз (за кой ли път) се влюбих.

На кино

Гробището е до киното.
Малко гробище, а киното голямо,
с пет зали и купол,
като обсерватория.

Вечер живите и мъртвите се раздвижват.
И аз се раздвижвам.
Вървя след тях и гледам,
как всички отиват на кино.

Останки

Какво остана от мен?
Пръстите, деформирани от много посоки,
лакираният залез на ежедневието,
и отраженията на моите сънища.

Вече не знам
кой съм от толкова прераждания –
червеношийка, умряла в ръцете на дървото,
въжеиграч, по опънатите нерви на Създателя,
пътешественик в продънена платноходка
или атентатор на собствената си съдба.

А може би съм проститутката
във ваната на стоок хотел, която мечтае
за острови с екзотични ухания.

Какво остана от мен във водата?
Мирис на водорасли и на планктон.

Страстната събота

Откраднаха камбаната на църквата,
извадиха пироните от кръста,
душите си железни претопиха.

(А в Гетсиманската градина,
лалета се протягаха за милост
и карамфилите прободени цъфтяха.)

Но днес е събота,
кървят секундите,
отмерват тягосното настояще.

Ще се събудят утре атеистите,
а кръстът пред очите им
ще се разлиства.

Пастирът, който опрощава

Всички облаци без слънце
са осиротяло стадо, но овчарят
не престава да пасе звездите.

Те, опасали безкрая хрупат тъмнината
и превръщат мрака в светнала кошара.

Зад оградата се чува вой от черни сили –
глутници от вълци балансират тишината.

В утрото на всеки ден сме осветени
от пастира, който идва за да опрощава,
даже сянката, която се прокрадва.

Виа Понтика

Всяка лодка носи кръст
под облаци и вълноломи.
Даже в скъсаните мрежи има изгреви водовъртежни.

Камъните няма да помогнат, там където е решило
с ярост да руши морето. Но и боговете знаят:
има фарове, които
мигат – ангели да кацнат.

И когато красотата
стъпва някъде по кея,
погледът ми се извръща
към водата…
и под нея.

Лястовици

Първо белосаха къщите.
После душите си.

А лястовиците летяха,
подгонени от вятъра на плашилата,
гнездата падаха,
прободени от копия
и чернобели точици се стрелкаха
над самотата.

Съвършенство на несъвършените,
защо така тежиш във въздуха
и като гилотина се надвесваш над полета?
Защо се гневиш на лястовицата,
която изцапа белосаната ти външност?

Първо започнаха с къщите.
После с душите си.

Мартеница до Нова Зеландия

на Руми и всички българи в чужбина


Сега ти говориш на кивитата
и може би не очакваш
тази червено-бяла мартеница да долети до теб.
Но аз си мисля, че времето и пространството
пулсират с ритъма на нашата одухотвореност.
Днес времето е бяло,
пространството - червено
и би трябвало да сме горди,
че сме българи...

А ти, утре ще вържиш този безценен конец
на някое новозенландско дърво
и ще обясняваш на новата си приятелка – маорката,
защо очакваш да видиш
лястовица или щъркел.

И докато гониш змиите и гущерите
из новозенландските дебри,
тука политиците ни ще продължават да гонят
българите от България.

Каменната сватба

Зад хълма изникват внезапно –
застинало каменно чудо
в покоя на бялото слънце,
с червени и бели носии.
Дъждът все крои, моделира,
но те са от късове вечност.
А камъкът тихо се рони,
в ръцете ни плаче солено,
по сипея пак се търкулва
и става по-дълъг воалът.

Извира под нас райски ручей,
над нас – присмехулни врабци...

И сякаш за миг вкаменени
и ние безмълвни стоим.

Зимата на моето неудоволство

Зима е.
Но без вино
и жени.
Лозята са проснати
бели чаршафи.
И вали ли, вали…

Тихо е.
Тишината трепери,
като куче бездомно
в снега.
Има някъде смях
и веселие,
другаде бяла тъга.

Зима е.
И навява студът
отчуждение.
Като грозд
самотата тежи.
Аз отварям
бутилка със спомени,
пълна с вино
и със жени.

Филигран

С фенерите по езерото плуваш
и моят глас като фитил до тебе стига.
Намятам те със синьото сияние. От себе си.
Подобно на завивка.

В твоя е чест е всичко -
като в арабска приказка,
в която разточително издигам храмове.

Аз влизам в езерото бавно,
когато се разтваряш като водна лилия.

Сред пустинята

Там, сред пустинята,
където религията е просмукана в пясъка
и нефта е кръв във вените на Земята,
вятърът навява омраза.
Избухва представата за безсмъртие.
Очите са спусък, телата са спусък.
Огнената канонада изпепелява.

Там, където миговете са картечни откоси
а войниците не са пратеници на съдбата,
небето оглушава от разкъсани молитви.
Желязото намира дом сред хаоса
и от блясъка на финикийски знаци
пак се къса нишката на Ариадна.

Там, където мисията е орисана
от измислени месии.

Сухото дърво

Самотно ли?
Виж колко птици
са разцъфнали по клоните.
А камъкът е вярното ми куче
и лаят му е вкаменил скалите.
Тук най-очакван гост е вятъра,
а ехото като сокол се стрелка
за да отмъкне думите нанякъде.
Над мене са стада от вакли облаци,
които хрупат синевата,
във мене гнездят гръмотевици
и пътища на боговете се пресичат.

Дърветата в представите умират
на ослепелите души.

Пътят към светлината

В окото на моята Изида
светлините се събират.
Летят космоси
по овалите на ореола…

Но когато глухарче,
кацне на лунната ти пътека,
влюбеният ми дух
е бил сляп парашутист.


* * *

В гората на глухарчетата
няма зима.
Пада сняг
нагоре към небето.

Докато някой наднича
през шпионката на мрака,
друг вижда лятото
в една картина.


* * *

По хребета на спомена
Сизиф изкачва себе си.
Но този връх
е път по пирамида.

Достигнеш ли го
по-добре да паднеш
в бездната
на своето безсмъртие.


* * *

Аз живея в огнен генезис
и съм разпнат на хиляди кръстове.

Леко летя над любовната лава,
като Феникс, възкръснал
над остриетата – пръсти.


* * *

Окото е хвърлено в огъня.
Като въглен в жарава.

И вижда, което след пъкъла,
следите оставят.


* * *

Преди да тръгнат раците се питат:
Къде зимуват хората, които
вървят в обратната посока.

И кръстът сочи четири посоки.
Но този, който в себе си го носи,
върви по пътя винаги нагоре.

* * *

Израства дърво.

Разлиства се

по средата на спалнята.



Птичките вземат

най-високите тонове

на екстаза.



На сутринта съседа каза,

че цяла нощ

клоните са шибали

прозореца му.

Улици

Из пустите улици
кънти ехото на объркани стъпки.
Безпризорна е самотата
и е тъмно за приятели.
Само слепи прожектори
дълбаят небето с електрическа страст
и прострелват последни светулки.

Но ти знаеш ли,
че съм тръгнал към теб,
още преди луната да се наниже
на черния харпун – черногледство,
преди звездите да се изсипят
в джоба на някоя улична лампа
и преди вълкът да отхапе
половината светлина.

За да събудим заедно заспалите сенки.

Отражения

Блудна луна.
Отдава се на всеки облак,
докато го стопи в светлината си.

А гърбавият хребет вижда всичко.
И шушнат храстите,
прикрити в тъмнина.

Под тях потомците на Адам
се давят в пресъхналото езеро.
И чакат отраженията им да клъвнат.

Момчешка полунощна песничка

След Нова Година сме гроги.
Ровичкаме свойте си гробища
(от прясно заровена "точка"
всяко начало се точи).
След Нова Година сме същите
(мръщим си старите къщи) –
опечалени джуджета,
които си нямат Снежанки.
Как да ти кажа "на многая лeта"...

Откъде-накъде
да ти кажа?