сряда, 14 септември 2011 г.

Пътища

Пътувайки с кирие Таки покрай хълмове,
нарязани на бели късове,
видяхме как слънцето приготвя
огромното си барбекю.
Вълните тихо се облизваха.
И по напуканите устни на скалите
соленото море се стичаше.

Тогава кирие Таки каза:
„ Макар, че времето лекува,
понякога са толкова дълбоки раните.
Като земята, от която дишаме
прахта на мъртъвците.
Но, някъде, отвъд пейзажа,
живеят светли духове.”

вторник, 6 септември 2011 г.

Многоликата Венера

Под откритото небе на моя сън
всичките сънувани жени са нимфоманки,
сякаш голата луна ме е облъчила.

Не е трудно да познаеш този хълм,
от който в пурпурната нощ се връщам.
Там засаждам семена, когато теб те няма.

Обладан съм от безброй желания.
И изпаднал в еротична безтегловност,
гледам как Венера страда от безсъние.

неделя, 28 август 2011 г.

Село без дъжд

Август е като тиган,
забравен в огъня на слънцето.
И следобедите сякаш са безкрайни.
В три без нещо
котката получи слънчев удар,
после сянката ѝ се изпружи.
Рибата се скри във най-дълбокото
и рибарите потънаха нанякъде.

Селото ни опустя,
като хлебарница след девет,
и тютюнът пожълтя без време.
Вече трети петък ходжата се моли,
глас дере от близката джамия,
но дъждът така и не пристига.

неделя, 24 юли 2011 г.

Ревю

Реката – смъкнат цип на дреха,
разголена красавица, която знае
къде е изворът на Афродита.

И плисва – лее двата си ръкава,
в модното зелено на септември...
Бедрата ѝ не знам къде започват,
но се разтварят някъде в морето.
Сега пристъпва като манекенка,
която дефилира бавно
пред погледите на туристи.
Но утре ще е друга, по-пенлива
в прегръдките на някой странник...

В реката, обладан и обладаващ,
и аз (за кой ли път) се влюбих.

сряда, 15 юни 2011 г.

На кино

Гробището е до киното.
Малко гробище, а киното голямо,
с пет зали и купол,
като обсерватория.

Вечер живите и мъртвите се раздвижват.
И аз се раздвижвам.
Вървя след тях и гледам,
как всички отиват на кино.

Останки

Какво остана от мен?
Пръстите, деформирани от много посоки,
лакираният залез на ежедневието,
и отраженията на моите сънища.

Вече не знам
кой съм от толкова прераждания –
червеношийка, умряла в ръцете на дървото,
въжеиграч, по опънатите нерви на Създателя,
пътешественик в продънена платноходка
или атентатор на собствената си съдба.

А може би съм проститутката
във ваната на стоок хотел, която мечтае
за острови с екзотични ухания.

Какво остана от мен във водата?
Мирис на водорасли и на планктон.

петък, 6 май 2011 г.

Страстната събота

Откраднаха камбаната на църквата,
извадиха пироните от кръста,
душите си железни претопиха.

(А в Гетсиманската градина,
лалета се протягаха за милост
и карамфилите прободени цъфтяха.)

Но днес е събота,
кървят секундите,
отмерват тягосното настояще.

Ще се събудят утре атеистите,
а кръстът пред очите им
ще се разлиства.

Пастирът, който опрощава

Всички облаци без слънце
са осиротяло стадо, но овчарят
не престава да пасе звездите.

Те, опасали безкрая хрупат тъмнината
и превръщат мрака в светнала кошара.

Зад оградата се чува вой от черни сили –
глутници от вълци балансират тишината.

В утрото на всеки ден сме осветени
от пастира, който идва за да опрощава,
даже сянката, която се прокрадва.

четвъртък, 14 април 2011 г.

Виа Понтика

Всяка лодка носи кръст
под облаци и вълноломи.
Даже в скъсаните мрежи има изгреви водовъртежни.

Камъните няма да помогнат, там където е решило
с ярост да руши морето. Но и боговете знаят:
има фарове, които
мигат – ангели да кацнат.

И когато красотата
стъпва някъде по кея,
погледът ми се извръща
към водата…
и под нея.

вторник, 12 април 2011 г.

Лястовици

Първо белосаха къщите.
После душите си.

А лястовиците летяха,
подгонени от вятъра на плашилата,
гнездата падаха,
прободени от копия
и чернобели точици се стрелкаха
над самотата.

Съвършенство на несъвършените,
защо така тежиш във въздуха
и като гилотина се надвесваш над полета?
Защо се гневиш на лястовицата,
която изцапа белосаната ти външност?

Първо започнаха с къщите.
После с душите си.