четвъртък, 30 декември 2010 г.

Среди лето

Тихото възкачване на изгрева.
Хълмове, посипани със злато.
Или те са стадо от камили,
бавни хълбоци – от изтока към рая.

Но това е само бляскава прелюдия,
преди слънцето да се завихри,
като в танца на дервиши.

Сетне белият керван ще тръгне
и денят през час ще ни намига
изпод вимето на някой облак.

Status quo

Докато пресичаме светофарите,
остаряваме.
Животите ни – бикове на червено,
преминават
под плаща на нощта.

Светлини. След покоя на зеленото
отново сме тичащи
зомбита.

Само жълтото око напомня –
животът е едно
намигване.

Ненарисувана картина

Празна (саркофаг на светия,
ограбен и пуст).
Зад нея нещо се крие.
Може – сянката на Прокруст.

Стеснява се всичко.
Някой рисува рамка.
Само в средата – вратичка,
от която се подава
сламка.

четвъртък, 23 декември 2010 г.

Обич

Обичам те,

след звъна на шейните.



До разледената суета.

Докато се напука



мрамора на живота ни.

И се разтопя в теб.


* * *


Заложили капани в думите,

приличаме на трапери.



Ловуваме със самота си.

И търсим сребърни лисици.



Разбуждай нежно сетивата

с крайчеца на бялата опашка. 

вторник, 21 декември 2010 г.

Симбиоза

Не е свещена кравата по тези краища.
Храна е,
жертвоприношение,
и кръв, засъхнала в земята.

Но представете си
пейзаж със римски мост,
прегърбен от годините,
под него лед, рекичката прегърнал,
и мъртва крава,
изтърбушена.

В дерето костите са глозгали
и подивели кучета
и мършави лисици,
а най-накрая са кълвали птиците.

И вледеняващото пиршество завършва
със стъпките на черна котка,
пресякла бързо моста
и шмугнала се
във вътрешностите на новия си дом.

неделя, 19 декември 2010 г.

Сезан и картоиграчите

Те гледат картите с вяли погледи,
отпиват бавно от червеното,
а черното не е в колодата,
а някъде навън (отново тъмно е.)

Седят със шапките си килнати,
забравили кога са влезнали
в опушения свят на кръчмата,
където сивотата е убежище.

В бутилката, така, затворени,
са техните игриви духове.
„Сега ли да отворя тапата
и да ги пусна над главите им?”

Сезан се пита и разбърква
върху палитрата си нови козове.

петък, 17 декември 2010 г.

Докато разхождат кучето

Тя не разбира неговата философия

(Рей Бредбъри обожествява формите
и кара квадрата да трепери от удоволствие)

върви по павирани предначертания
и се ядосва че токчето й е потънало
в нематериалната му същност

после си изхлузва обувките
и хвърчи над тревата
осъзнавайки че в зеленото
е най-големия гъдел

а Той я гледа
и си мисли за ябълката на раздора
която е толкова червива
че червейчето на съмнението
започва да го

ч в р а
о ъ к

сряда, 15 декември 2010 г.

От китарата потича музика

Когато ябълката е райска,
няма по-голяма сила,
която да разлиства нотите.
И от китарата потича музика,
страстна и гореща,
като нескривано желание,
синя и спокойна –
вълна, която те облива целия.

Жените рисуват за фон
неземната романтика на папрата,
зеленото ветрило на съдбите си.
Жените обичат музиката,
което е присъщо на котките.
Винаги съм си представял
мяукането в червено.

Но къде е скрита змията?
Някъде дълбоко в корените?
Или между нотите,
където стихът се вие
с петте си глави?

вторник, 14 декември 2010 г.

* * *

Ще го позная
в стадото на дивите коне,
надвесени
над гладката повърхност на водата,
когато отраженията са полегнали
след паша.

Крилато е потомството му,
бяло,
като луната
в себе си събрала
разпръснатата светлина на световете.

понеделник, 13 декември 2010 г.

* * *

Махасръце
опитваседаполети
перушинапобелиялист
вамазониятанапоетите

проскубано
н
е
б
е
по цветно
от розови сънища

писна му от издължени клюнове
пробили облаците
осеменили
дъжда

когато завали
не
гледайте

н
а
г
о
р
е

с отворени уста

четвъртък, 9 декември 2010 г.

Водопоят на думите

Той е луд
толкова луд
че е докоснал
върха на опашката си
а тя води
към езеро
или
може би към рая

зависи дали си гол
или обладан от голотата си

а острови има
и цветни нюанси на бялото
червени и бели коне
и пурпурните листа на цезалпиниите
които се открояват
като петна във нощта

но когато някой бяга от себе си
ще стигне най-лесно
водопоя на думите

неделя, 5 декември 2010 г.

Демон

Понякога той се ражда
от най-тъмните кътчета на моето Аз,
раздира ме за да излезе
и след това политам с неговите крила –
лъскави и остри,
създадени сякаш да режат пространството
между Него и нас.

Тогава черните облаци се събират
и от гнездото на страховете
тръгва моята сянка.

Но сега е септември и времето
е доста променливо. Като мен.
Трябва ми малко светлина за да разбера,
че съм сънувал поредния си кошмар.

петък, 3 декември 2010 г.

Халюцинации

Кога е кацнало леглото ми
на поляната с мандрагора?
И от къде съм се телепортирал?
Не знам, но си спомням как снощи
опитвах сокове от корените ти.

Казват, че мандрагората расте
под краката на обесените.
Но аз видях само един кръст,
на който доброволно се разпънах.
Може би тогава, в тъмното на страстите,
съм хвърлил своето семе.

Преди главата ми да се пръсне,
към мен тичаше дебел ангел
с разширени вени,
разперил ръце, сякаш молеше за помощ.
Но аз не съм Исус
и не мога да превърна ембрионите,
които висят по дърветата,
в нови страдалци...

Снощи опитах от корените ти,
а днес ми казваш,
че си заченала от мен.

В центъра на съня

Всичко, което ни променя е тук.

След дългото потракване
на епруветки, колби, странни съдове,
в които времето тече,
подобно на кръвта във вените на алхимик,
намерил пулса на вселената в притъмнена стая.

Пера от феникс, които горят със синкав пламък.

Изчезва всичко двойнствено
и двамата се сливаме в едно.
Блажени, спящи,
поели живот от най-загадъчното наргиле.

Тук са тайнствените сокове,
които ни променят.
Нима и петият елемент
не е в утробата на тази стая?

Искаше благоухания и аромати?
Ето ги, заедно с моя дух, повдигащ завесата,
които се носят право към центъра на съня.