С дъх на ефир
Понякога и чучелото плаче с вятъра,
изплашено от липсата на гарвани
и времето кълвало от живота им.
Съдба е да разпериш дланите
и да политнеш с птичето приятелство,
захвърлил долу дрипавото в себе си.
Снегът е подарил кожуха си,
наметнат да не мръзне в самота
родената романтика на зимата.
И ехото от вълчи вой на единак
напомня за ефирната потребност,
да вдишваме етюди преклонение.
В един тъмен бар
Винаги ли така си играеш с къдриците
и плетеш къдрокоси въпроси?
В паяжината на косата ти
бръмчат уловени наивните погледи.
Пърхат витално взаимни компромиси,
обладана гротеска от лепкава музика.
Тъмнината мирише на похот,
а от препълнения дансинг на лунатици...
Всъщност, не си ли играеш с перуката,
преоблечен живот - травеститен?
Няма коментари:
Публикуване на коментар