Зад хълма изникват внезапно –
застинало каменно чудо
в покоя на бялото слънце,
с червени и бели носии.
Дъждът все крои, моделира,
но те са от късове вечност.
А камъкът тихо се рони,
в ръцете ни плаче солено,
по сипея пак се търкулва
и става по-дълъг воалът.
Извира под нас райски ручей,
над нас – присмехулни врабци...
И сякаш за миг вкаменени
и ние безмълвни стоим.
Много силно внушение в изваяни образи.
ОтговорИзтриване