Защо сложи в ръцете ми
тази восъчна свещ
и прошепна: върви,
страховете пред теб и зад теб
са надвиснали.
Пипала, пипала, пипала...
Клоните нямаха край,
портата тягостно охкаше
и пътеката като змия се виеше
в пазвата на душата ми.
Сенките на цветята
продължаваха мойта агония
и не свършваха през нощта
всички черни знаци и символи.
Не за молитва ме прати.
(За изцеление?).
Така зловещо
не висят изцелените
и обесеният въпрос
сякаш увиснал огромен,
закачил в тежка примка звездите.
Трябваше ли
цялото пространство да срутиш,
да ме хвърлиш в несвършваща бездна
и да падат отгоре ми
мигове,
мигове като камъни,
а времето да продължава лудостта си
и задъханата камбана
да отмерва пулса на мъртвия.
Трябваше ли
да изпитваш страданието,
силата на слабостта ми,
да превръщаш във вълчи вой гласовете.
Аз не съм единак.
Колко съдби лъкатушат
из дебрите на твойта фантазия
и се губят и се намират.
Няма да взема тази восъчна свещ,
от която капят сатанински сълзи
и която изгаря светлината
на нашата крехка луна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар