Докато драсках
вълнообразни небивалици
и буквите като мравки
носеха думи към моя мравуняк,
ти си стояла на брега на морето
в мраморно меко очакване,
гледала си прибоя,
вървяла си по вълните
от теб и към теб
и си мислила за онова цунами,
което залива самотата.
Тогава не обърнах внимание
на ръката, която сама се движеше
и рисуваше чайки.
Думите не бяха сладководни,
разпилени символи по белия лист
и вятърът, който отвори прозореца,
носеше ухание на море.
Било е в един и същи миг,
фотоапаратът е шракнал
и аз съм затворил тетрадката.
четвъртък, 12 август 2010 г.
понеделник, 2 август 2010 г.
В очакване на новата раса
Бягаш от собствената си сянка,
като ластик се разтягаш в небитието.
За да се свиеш отново –
ембрион в скафандъра на жена.
Какво е пъпната връв,
освен въже за бънджи скокове.
А светлината хвърля пояс
и лесно се преплува болката.
Но ти играеш покер със звездите,
макар да знаеш, че ти гледат картите
и всичко е така премислено,
че губещият да спечели.
като ластик се разтягаш в небитието.
За да се свиеш отново –
ембрион в скафандъра на жена.
Какво е пъпната връв,
освен въже за бънджи скокове.
А светлината хвърля пояс
и лесно се преплува болката.
Но ти играеш покер със звездите,
макар да знаеш, че ти гледат картите
и всичко е така премислено,
че губещият да спечели.
четвъртък, 29 юли 2010 г.
Броеница
Светлина събрана
в кехлибарени зърна
слънчевите лъчи
зимуват в ръцете ми
овалът на спокойствието
има гладка повърхност
скъсаме ли броеницата
звездите ще се разпилеят
в кехлибарени зърна
слънчевите лъчи
зимуват в ръцете ми
овалът на спокойствието
има гладка повърхност
скъсаме ли броеницата
звездите ще се разпилеят
понеделник, 26 юли 2010 г.
Златно сечение
От нокът на лъвица те изваях,
поставих изумруди за очи
и като Фидий избърсах чело.
На "Лъвов мост"
два лъва изръмжаха
и тръгнаха
след мириса на мойта страст.
поставих изумруди за очи
и като Фидий избърсах чело.
На "Лъвов мост"
два лъва изръмжаха
и тръгнаха
след мириса на мойта страст.
вторник, 20 юли 2010 г.
Приближаване
Море и небе. В устата на синия кит хоризонта.
По брега, калиграфия. Птиците пишат,
боговете мълчат.
Вървим сред камъни от векове шлифовани.
По-стари и от Библия, а още топли,
като яйца, които вълните непрестанно мътят.
Вървим и приближаваме към мястото,
където залезът постила златната пътека,
на всеки, който стъпва по водата.
По брега, калиграфия. Птиците пишат,
боговете мълчат.
Вървим сред камъни от векове шлифовани.
По-стари и от Библия, а още топли,
като яйца, които вълните непрестанно мътят.
Вървим и приближаваме към мястото,
където залезът постила златната пътека,
на всеки, който стъпва по водата.
петък, 16 юли 2010 г.
Останки
Какво остана от мен?
Пръстите, деформирани от много посоки,
лакираният залез на ежедневието,
и отраженията на моите сънища.
Вече не знам
кой съм от толкова прераждания –
червеношийка, умряла в ръцете на дървото,
въжеиграч, по опънатите нерви на Създателя,
пътешественик в продънена платноходка
или атентатор на собствената си съдба.
А може би съм проститутката
във ваната на стоок хотел, която мечтае
за острови с екзотични ухания.
Какво остана от мен във водата?
Мирис на водорасли и на планктон.
Пръстите, деформирани от много посоки,
лакираният залез на ежедневието,
и отраженията на моите сънища.
Вече не знам
кой съм от толкова прераждания –
червеношийка, умряла в ръцете на дървото,
въжеиграч, по опънатите нерви на Създателя,
пътешественик в продънена платноходка
или атентатор на собствената си съдба.
А може би съм проститутката
във ваната на стоок хотел, която мечтае
за острови с екзотични ухания.
Какво остана от мен във водата?
Мирис на водорасли и на планктон.
вторник, 13 юли 2010 г.
Ръст
Само влюбените шепнат като борове.
Когато вятърът, безмилостен към другите,
прозорци удря
и очи,
и носи покривите на представите над всичко –
раснем...
Раснем като борове,
укрили в сенките си
дълги рани.
***
Постиламе зелената покривка.
Или тя ни застила завинаги?
(Както, когато превързвахме клони
и бурите не ни заплашваха.)
Просто пикник на живи и мъртви
мигове
изтекли предварително.
Докато
други двама не открият отново –
в смълчани храсти, под гигантска гъба,
ослепителното
бяло цвете...
Когато вятърът, безмилостен към другите,
прозорци удря
и очи,
и носи покривите на представите над всичко –
раснем...
Раснем като борове,
укрили в сенките си
дълги рани.
***
Постиламе зелената покривка.
Или тя ни застила завинаги?
(Както, когато превързвахме клони
и бурите не ни заплашваха.)
Просто пикник на живи и мъртви
мигове
изтекли предварително.
Докато
други двама не открият отново –
в смълчани храсти, под гигантска гъба,
ослепителното
бяло цвете...
събота, 10 юли 2010 г.
Мечтатели
Няма улици, които са тесни за мечтателите.
И макар да са с олющени спомени,
с криволичещо настояще,
по калдъръмите се стича дъждовното бреме
и попива в прашната земя.
Там все някой ще надигне глава
и сенките ще изчезнат от стените.
Там утрото ще надникне
и мъглата ще махне призрачното си наметало.
Няма улици, където тъгата
простира всеки ден закърпени дрехи
и се вее на вятъра бялото знаме на бедността.
Докато поне един човек се надява.
И макар да са с олющени спомени,
с криволичещо настояще,
по калдъръмите се стича дъждовното бреме
и попива в прашната земя.
Там все някой ще надигне глава
и сенките ще изчезнат от стените.
Там утрото ще надникне
и мъглата ще махне призрачното си наметало.
Няма улици, където тъгата
простира всеки ден закърпени дрехи
и се вее на вятъра бялото знаме на бедността.
Докато поне един човек се надява.
Миражи
И заживях в средата на пустиня,
където времето е спряло
и пясъкът затрупва дните.
Пустиня –
голяма жълта рана,
превързана със самота.
Пустиня –
скелет на часовник.
Аскетът само може да премине,
без да пълзи
и без да се доказва.
А аз потъвах в пясък.
Във въздуха летяха думи:
Оазис с палми.
Фурми за оцеляване.
Вода, вода за смъртните.
И приказни миражи,
които вятърът рисува.
А може би ни лъже някой,
от нас създаден
за да ни създава?
Или за да превръща
петната бели
в градини цъфнали?
И аз не търсех вече пътя,
а съзерцавах хоризонтите.
Миражи –
по-истински от жажда за живот.
И от пророци,
които ще предсказват,
дали ще станем птици,
или храна за птиците.
където времето е спряло
и пясъкът затрупва дните.
Пустиня –
голяма жълта рана,
превързана със самота.
Пустиня –
скелет на часовник.
Аскетът само може да премине,
без да пълзи
и без да се доказва.
А аз потъвах в пясък.
Във въздуха летяха думи:
Оазис с палми.
Фурми за оцеляване.
Вода, вода за смъртните.
И приказни миражи,
които вятърът рисува.
А може би ни лъже някой,
от нас създаден
за да ни създава?
Или за да превръща
петната бели
в градини цъфнали?
И аз не търсех вече пътя,
а съзерцавах хоризонтите.
Миражи –
по-истински от жажда за живот.
И от пророци,
които ще предсказват,
дали ще станем птици,
или храна за птиците.
сряда, 7 юли 2010 г.
Пъзел
На зазоряване лаят на кучета
троши тишината –
слънчеви стъкълца
се посипват в градините.
Разпадат се сънищата
и цветовете
изпълзяват от
топлото одеяло.
На зазоряване думите
отново
започват да се подреждат –
ден, голям колкото плочка
от пъзел,
на която всеки рисува
своето щастие.
троши тишината –
слънчеви стъкълца
се посипват в градините.
Разпадат се сънищата
и цветовете
изпълзяват от
топлото одеяло.
На зазоряване думите
отново
започват да се подреждат –
ден, голям колкото плочка
от пъзел,
на която всеки рисува
своето щастие.
Абонамент за:
Публикации (Atom)