четвъртък, 14 април 2011 г.

Виа Понтика

Всяка лодка носи кръст
под облаци и вълноломи.
Даже в скъсаните мрежи има изгреви водовъртежни.

Камъните няма да помогнат, там където е решило
с ярост да руши морето. Но и боговете знаят:
има фарове, които
мигат – ангели да кацнат.

И когато красотата
стъпва някъде по кея,
погледът ми се извръща
към водата…
и под нея.

вторник, 12 април 2011 г.

Лястовици

Първо белосаха къщите.
После душите си.

А лястовиците летяха,
подгонени от вятъра на плашилата,
гнездата падаха,
прободени от копия
и чернобели точици се стрелкаха
над самотата.

Съвършенство на несъвършените,
защо така тежиш във въздуха
и като гилотина се надвесваш над полета?
Защо се гневиш на лястовицата,
която изцапа белосаната ти външност?

Първо започнаха с къщите.
После с душите си.

понеделник, 28 февруари 2011 г.

Мартеница до Нова Зеландия

на Руми и всички българи в чужбина


Сега ти говориш на кивитата
и може би не очакваш
тази червено-бяла мартеница да долети до теб.
Но аз си мисля, че времето и пространството
пулсират с ритъма на нашата одухотвореност.
Днес времето е бяло,
пространството - червено
и би трябвало да сме горди,
че сме българи...

А ти, утре ще вържиш този безценен конец
на някое новозенландско дърво
и ще обясняваш на новата си приятелка – маорката,
защо очакваш да видиш
лястовица или щъркел.

И докато гониш змиите и гущерите
из новозенландските дебри,
тука политиците ни ще продължават да гонят
българите от България.

неделя, 27 февруари 2011 г.

Каменната сватба

Зад хълма изникват внезапно –
застинало каменно чудо
в покоя на бялото слънце,
с червени и бели носии.
Дъждът все крои, моделира,
но те са от късове вечност.
А камъкът тихо се рони,
в ръцете ни плаче солено,
по сипея пак се търкулва
и става по-дълъг воалът.

Извира под нас райски ручей,
над нас – присмехулни врабци...

И сякаш за миг вкаменени
и ние безмълвни стоим.

петък, 25 февруари 2011 г.

Зимата на моето неудоволство

Зима е.
Но без вино
и жени.
Лозята са проснати
бели чаршафи.
И вали ли, вали…

Тихо е.
Тишината трепери,
като куче бездомно
в снега.
Има някъде смях
и веселие,
другаде бяла тъга.

Зима е.
И навява студът
отчуждение.
Като грозд
самотата тежи.
Аз отварям
бутилка със спомени,
пълна с вино
и със жени.

сряда, 23 февруари 2011 г.

Филигран

С фенерите по езерото плуваш
и моят глас като фитил до тебе стига.
Намятам те със синьото сияние. От себе си.
Подобно на завивка.

В твоя е чест е всичко -
като в арабска приказка,
в която разточително издигам храмове.

Аз влизам в езерото бавно,
когато се разтваряш като водна лилия.

понеделник, 21 февруари 2011 г.

Сред пустинята

Там, сред пустинята,
където религията е просмукана в пясъка
и нефта е кръв във вените на Земята,
вятърът навява омраза.
Избухва представата за безсмъртие.
Очите са спусък, телата са спусък.
Огнената канонада изпепелява.

Там, където миговете са картечни откоси
а войниците не са пратеници на съдбата,
небето оглушава от разкъсани молитви.
Желязото намира дом сред хаоса
и от блясъка на финикийски знаци
пак се къса нишката на Ариадна.

Там, където мисията е орисана
от измислени месии.

петък, 18 февруари 2011 г.

Сухото дърво

Самотно ли?
Виж колко птици
са разцъфнали по клоните.
А камъкът е вярното ми куче
и лаят му е вкаменил скалите.
Тук най-очакван гост е вятъра,
а ехото като сокол се стрелка
за да отмъкне думите нанякъде.
Над мене са стада от вакли облаци,
които хрупат синевата,
във мене гнездят гръмотевици
и пътища на боговете се пресичат.

Дърветата в представите умират
на ослепелите души.

четвъртък, 17 февруари 2011 г.

Пътят към светлината

В окото на моята Изида
светлините се събират.
Летят космоси
по овалите на ореола…

Но когато глухарче,
кацне на лунната ти пътека,
влюбеният ми дух
е бил сляп парашутист.


* * *

В гората на глухарчетата
няма зима.
Пада сняг
нагоре към небето.

Докато някой наднича
през шпионката на мрака,
друг вижда лятото
в една картина.


* * *

По хребета на спомена
Сизиф изкачва себе си.
Но този връх
е път по пирамида.

Достигнеш ли го
по-добре да паднеш
в бездната
на своето безсмъртие.


* * *

Аз живея в огнен генезис
и съм разпнат на хиляди кръстове.

Леко летя над любовната лава,
като Феникс, възкръснал
над остриетата – пръсти.


* * *

Окото е хвърлено в огъня.
Като въглен в жарава.

И вижда, което след пъкъла,
следите оставят.


* * *

Преди да тръгнат раците се питат:
Къде зимуват хората, които
вървят в обратната посока.

И кръстът сочи четири посоки.
Но този, който в себе си го носи,
върви по пътя винаги нагоре.

петък, 11 февруари 2011 г.

* * *

Израства дърво.

Разлиства се

по средата на спалнята.



Птичките вземат

най-високите тонове

на екстаза.



На сутринта съседа каза,

че цяла нощ

клоните са шибали

прозореца му.