четвъртък, 30 декември 2010 г.

Среди лето

Тихото възкачване на изгрева.
Хълмове, посипани със злато.
Или те са стадо от камили,
бавни хълбоци – от изтока към рая.

Но това е само бляскава прелюдия,
преди слънцето да се завихри,
като в танца на дервиши.

Сетне белият керван ще тръгне
и денят през час ще ни намига
изпод вимето на някой облак.

Status quo

Докато пресичаме светофарите,
остаряваме.
Животите ни – бикове на червено,
преминават
под плаща на нощта.

Светлини. След покоя на зеленото
отново сме тичащи
зомбита.

Само жълтото око напомня –
животът е едно
намигване.

Ненарисувана картина

Празна (саркофаг на светия,
ограбен и пуст).
Зад нея нещо се крие.
Може – сянката на Прокруст.

Стеснява се всичко.
Някой рисува рамка.
Само в средата – вратичка,
от която се подава
сламка.

четвъртък, 23 декември 2010 г.

Обич

Обичам те,

след звъна на шейните.



До разледената суета.

Докато се напука



мрамора на живота ни.

И се разтопя в теб.


* * *


Заложили капани в думите,

приличаме на трапери.



Ловуваме със самота си.

И търсим сребърни лисици.



Разбуждай нежно сетивата

с крайчеца на бялата опашка. 

вторник, 21 декември 2010 г.

Симбиоза

Не е свещена кравата по тези краища.
Храна е,
жертвоприношение,
и кръв, засъхнала в земята.

Но представете си
пейзаж със римски мост,
прегърбен от годините,
под него лед, рекичката прегърнал,
и мъртва крава,
изтърбушена.

В дерето костите са глозгали
и подивели кучета
и мършави лисици,
а най-накрая са кълвали птиците.

И вледеняващото пиршество завършва
със стъпките на черна котка,
пресякла бързо моста
и шмугнала се
във вътрешностите на новия си дом.

неделя, 19 декември 2010 г.

Сезан и картоиграчите

Те гледат картите с вяли погледи,
отпиват бавно от червеното,
а черното не е в колодата,
а някъде навън (отново тъмно е.)

Седят със шапките си килнати,
забравили кога са влезнали
в опушения свят на кръчмата,
където сивотата е убежище.

В бутилката, така, затворени,
са техните игриви духове.
„Сега ли да отворя тапата
и да ги пусна над главите им?”

Сезан се пита и разбърква
върху палитрата си нови козове.

петък, 17 декември 2010 г.

Докато разхождат кучето

Тя не разбира неговата философия

(Рей Бредбъри обожествява формите
и кара квадрата да трепери от удоволствие)

върви по павирани предначертания
и се ядосва че токчето й е потънало
в нематериалната му същност

после си изхлузва обувките
и хвърчи над тревата
осъзнавайки че в зеленото
е най-големия гъдел

а Той я гледа
и си мисли за ябълката на раздора
която е толкова червива
че червейчето на съмнението
започва да го

ч в р а
о ъ к

сряда, 15 декември 2010 г.

От китарата потича музика

Когато ябълката е райска,
няма по-голяма сила,
която да разлиства нотите.
И от китарата потича музика,
страстна и гореща,
като нескривано желание,
синя и спокойна –
вълна, която те облива целия.

Жените рисуват за фон
неземната романтика на папрата,
зеленото ветрило на съдбите си.
Жените обичат музиката,
което е присъщо на котките.
Винаги съм си представял
мяукането в червено.

Но къде е скрита змията?
Някъде дълбоко в корените?
Или между нотите,
където стихът се вие
с петте си глави?

вторник, 14 декември 2010 г.

* * *

Ще го позная
в стадото на дивите коне,
надвесени
над гладката повърхност на водата,
когато отраженията са полегнали
след паша.

Крилато е потомството му,
бяло,
като луната
в себе си събрала
разпръснатата светлина на световете.

понеделник, 13 декември 2010 г.

* * *

Махасръце
опитваседаполети
перушинапобелиялист
вамазониятанапоетите

проскубано
н
е
б
е
по цветно
от розови сънища

писна му от издължени клюнове
пробили облаците
осеменили
дъжда

когато завали
не
гледайте

н
а
г
о
р
е

с отворени уста