сряда, 30 юни 2010 г.

Семенца 1

*
Семена от тополи
Майски снегове


*
Кукувица на прозореца
Забравям си името


*
Вятър и залез
Килим по водата


*
Нарисувана врата
Излизам от себе си



*
Птици във висините
Разчертан хоризонт



*
Паднали листа
Прелиствам шума


*
Саламандър в огъня
Пукот и дим

вторник, 29 юни 2010 г.

Женски месеци

Променлива като февруари. По-променлива през март.
В навяванията има нещо от формата на тялото ти.
Но ненадейно идваш с южняка,
близваш игриво устните ми
и разтапяш всички съмнения.
Събуждам се,
продължавайки да те сънувам.
Изглеждаш още по-красива и предизвикателна.
Като луна, в началото прикриваш извивките си,
а след това се изправяш гола и съблазнителна.

И никой не е разбрал през този кръговрат на времето,
кога ще го затрупат нежните ти свлачища
или ще го погълне розова лавина.

Неологично

По разписание, и в странните предначертания на времето,
се срещнахме между оголената паст на автобусите.
Бистрото лъхаше на лешояди, а ние – облаци в червено,
преливахме в пулсиращо лилаво.

Минаваха такситата, извърнали главите си,
отчаяни и жълтеникави към лъкатушещата улица,
където стискахме до изпотяване ръцете си
и се обичахме, преди да се обичаме.

А после пихме бира, без да бързаме.
Край масата като комар кръжеше сервитьорката,
но я отпъждахме с невиждане, с нечуване
един до друг, един във друг изгубени.

И твоят глас така във мен се пенеше,
че чашата преливаше от удоволствие.
Защо ли още ми се струва, че името ти (толкова банално)
е нова дума, лумнала изпод езика ми...

Мансарда

Приведени (като въпроси)
под шапката на бяла къща –
безбожно влюбени, изопнахме
с трептенето си хоризонта.

„Внимавай да не се удариш”,
в очите ти тревога се четеше.
А аз на ум повтарях, че главата
отдавна вече е в краката ти…

И в тази нова мяра на балкона
(без отговорите) телата ни описваха
две съвършени удивителни –
от залеза до изгрева зад щорите...

На музата

Когато
бавни часове минават
като камили през пустиня –
представям си те;
винаги застивам
в протеклите през рамката картини –
под цъфналите кестени и думи,
по-леки от почуда на глухарче:
че тази нощ
ще ни похарчи...
И няма в теб да се събудя.


***
Подобно пламък син
на миналото книгите изгарям.

Да, искам – в друго измерение,
където времето не причинява болка
и мислите не търсят стари рани,
а ние, двамата, летим, летим...
в свръхземната си
обиколка.

неделя, 17 януари 2010 г.

Из "Бяла граница"

С дъх на ефир

 

Понякога и чучелото плаче с вятъра,
изплашено от липсата на гарвани
и времето кълвало от живота им.

Съдба е да разпериш дланите
и да политнеш с птичето приятелство,
захвърлил долу дрипавото в себе си.

Снегът е подарил кожуха си,
наметнат да не мръзне в самота
родената романтика на зимата.

И ехото от вълчи вой на единак
напомня за ефирната потребност,
да вдишваме етюди преклонение.

 

 

 

В един тъмен бар

 

Винаги ли така си играеш с къдриците
и плетеш къдрокоси въпроси?

В паяжината на косата ти
бръмчат уловени наивните погледи.

Пърхат витално взаимни компромиси,
обладана гротеска от лепкава музика.

Тъмнината мирише на похот,
а от препълнения дансинг на лунатици...

Всъщност, не си ли играеш с перуката,
преоблечен живот - травеститен?

За книгата "Бяла граница"

В нашето хем намръщено, хем смрачено безвремие, човек много рядко попада в света на книги с поетични измерения.
Авторът на „Бяла граница” е от прииждащата лирична вълна на творчески дарования в обезлюдения не само от жители, но и от читатели град.
Прочетох книгата на един дъх. И се задъхах от кошмарни асоциации. Стихотворенията на Венцислав Стайков коват лиричния ритъм на обърканото от кошмари всекидневие. Между ада и рая, на ръба, е „бялата граница” на живота, където непрекъснато пропадаме. В опит за висене. А как се оцелява така? Под „черни снегопади” и „кървав дъжд”. Студът в душите ни пониква „от корена на отчуждението”.
Много от тези въпроси избуяват без отговори в стихосбирката на Венци Стайков. Отговорите остават в самите читатели. Да се поклоним и благодарим на поета, защото в нашето отчуждено време е празник да отвориш и прочетеш страниците на душата му.


Ангел Рачев

сряда, 6 януари 2010 г.

По телепатия в пещерата

Това е
с
т
р
а
н

н
о
Ще бъдеш сталактон
само след хиляда години,
а дотогава звуците
ще капят бавно
и прилепи ще се провират
през лабиринтите на времето.

Величествени са сълзите ти,
застинали
в божествена безтегловност,
а ние, като зимните висулки,
се раждаме
и се разтапяме,
и ненаписани следи
в снега оставяме.



***

Прошепна ми,
че най-добрия ювелир
е капката,
затуй съм сложил мислите си
под
к
а
п
ч
у
к
а
да заблестят
като бижута

***

Загадъчните сенки
са като актьори
от театър на абсурда.

(Абсурдните сме ние)

С тази невиждаща светлина
цялото пещерно кралство
се покланя зад гърба ни.

На втори януари

На втори януари
тревата е зелена, пасат стада
и сякаш лятото си е оставило
усмихнатото отражение в реката.

На втори януари е така зелено,
че и реката по поляните
е сякаш тръгнала
да попасе на воля.

Бутиково стихотворение

Последни залези
през натежали кестени,
по улиците, жълто-кестеняви.
Отлитат непрочетените вестници
и вятърът рисува небеса лилави.

Листа са думите,
постилат с нежност,
с охрата на всяко вдъхновение.
Плете си есента със шарената прежда
едно бутиково стихотворение.