петък, 16 юли 2010 г.

Останки

Какво остана от мен?
Пръстите, деформирани от много посоки,
лакираният залез на ежедневието,
и отраженията на моите сънища.

Вече не знам
кой съм от толкова прераждания –
червеношийка, умряла в ръцете на дървото,
въжеиграч, по опънатите нерви на Създателя,
пътешественик в продънена платноходка
или атентатор на собствената си съдба.

А може би съм проститутката
във ваната на стоок хотел, която мечтае
за острови с екзотични ухания.

Какво остана от мен във водата?
Мирис на водорасли и на планктон.

вторник, 13 юли 2010 г.

Ръст

Само влюбените шепнат като борове.

Когато вятърът, безмилостен към другите,
прозорци удря
и очи,
и носи покривите на представите над всичко –
раснем...
Раснем като борове,
укрили в сенките си
дълги рани.


***

Постиламе зелената покривка.
Или тя ни застила завинаги?
(Както, когато превързвахме клони
и бурите не ни заплашваха.)

Просто пикник на живи и мъртви
мигове
изтекли предварително.

Докато
други двама не открият отново –
в смълчани храсти, под гигантска гъба,
ослепителното
бяло цвете...

събота, 10 юли 2010 г.

Мечтатели

Няма улици, които са тесни за мечтателите.
И макар да са с олющени спомени,
с криволичещо настояще,
по калдъръмите се стича дъждовното бреме
и попива в прашната земя.

Там все някой ще надигне глава
и сенките ще изчезнат от стените.
Там утрото ще надникне
и мъглата ще махне призрачното си наметало.

Няма улици, където тъгата
простира всеки ден закърпени дрехи
и се вее на вятъра бялото знаме на бедността.

Докато поне един човек се надява.

Миражи

И заживях в средата на пустиня,
където времето е спряло
и пясъкът затрупва дните.

Пустиня –
голяма жълта рана,
превързана със самота.

Пустиня –
скелет на часовник.

Аскетът само може да премине,
без да пълзи
и без да се доказва.

А аз потъвах в пясък.
Във въздуха летяха думи:
Оазис с палми.
Фурми за оцеляване.
Вода, вода за смъртните.

И приказни миражи,
които вятърът рисува.

А може би ни лъже някой,
от нас създаден
за да ни създава?
Или за да превръща
петната бели
в градини цъфнали?

И аз не търсех вече пътя,
а съзерцавах хоризонтите.

Миражи –
по-истински от жажда за живот.
И от пророци,
които ще предсказват,
дали ще станем птици,
или храна за птиците.

сряда, 7 юли 2010 г.

Пъзел

На зазоряване лаят на кучета
троши тишината –
слънчеви стъкълца
се посипват в градините.
Разпадат се сънищата
и цветовете
изпълзяват от
топлото одеяло.

На зазоряване думите
отново
започват да се подреждат –
ден, голям колкото плочка
от пъзел,
на която всеки рисува
своето щастие.

неделя, 4 юли 2010 г.

В 6 сутринта

Чакам изгрева.
Клошар и куче
пресичат като черни котки
неделната идилия,
докато аз гледам протегнати
сънливи хълмове.

Една препълнена кофа за боклук
стои с отворена уста.
За мен тя е кутията на Пандора.
За двете сенки,
които я доближават –
рогът на изобилието.

събота, 3 юли 2010 г.

Семенца 2

*
Гнездо и буря
Полетът се срути


*
Семки и сенки
Керван от мравки


*
Трепкаща ръка
Букви по водата


*
Пукот на свещ
Тишината пулсира


*
Луна в клоните
Окъпани кестени


*
Гребен на петел
Пламтяща катедрала


*
Брадата на брадвата
Думите ме гъделичкат

Мърморене

*
Татул до татула
Останахме без тъщи

*
Тигър в дъжда
Ръмжи небето

*
Хора и крави
Преживяме и преживяваме

*
Папагал на терасата
Синигерът оглуша

*
Котка под завивките
Одеялото мърка

*
Виолетово грамофонче
Джаз в градината

*
Дърво без връх
Откачам закачалката

Лятно

*
Петунии на балкона
Самба на цветовете

*
Лед в мастиката
Облаци се събират

*
Заоблени хълмове
Жени на плажа

*
Възглавница от хмел
сиеста и футбол

*
Ухание на рози
Яхвам вятъра

*
Слънчеви лъчи
Реша косата ти

*
Отвор сред облаци
Шпионката на Господ

*
Презрели череши
Мòрава е моравата

Домашни идилии

*
Паяк над леглото
Сънувам командоси

*
Изкуствена роза
Аромат на чорапи

*
Празна чиния
НЛО над жена ми

*
Спагети по сицилиански
Мафията – на масата

*
Вувузели и футбол
Щурците притихват

*
Голям балкон
Виждам хълмовете ти

*
Голям чеп
Колко вино