Из "Бяла граница"

С дъх на ефир

 

Понякога и чучелото плаче с вятъра,
изплашено от липсата на гарвани
и времето кълвало от живота им.

Съдба е да разпериш дланите
и да политнеш с птичето приятелство,
захвърлил долу дрипавото в себе си.

Снегът е подарил кожуха си,
наметнат да не мръзне в самота
родената романтика на зимата.

И ехото от вълчи вой на единак
напомня за ефирната потребност,
да вдишваме етюди преклонение.

 

 

 

В един тъмен бар

 

Винаги ли така си играеш с къдриците
и плетеш къдрокоси въпроси?

В паяжината на косата ти
бръмчат уловени наивните погледи.

Пърхат витално взаимни компромиси,
обладана гротеска от лепкава музика.

Тъмнината мирише на похот,
а от препълнения дансинг на лунатици...

Всъщност, не си ли играеш с перуката,
преоблечен живот - травеститен?

За книгата "Бяла граница"

В нашето хем намръщено, хем смрачено безвремие, човек много рядко попада в света на книги с поетични измерения.
Авторът на „Бяла граница” е от прииждащата лирична вълна на творчески дарования в обезлюдения не само от жители, но и от читатели град.
Прочетох книгата на един дъх. И се задъхах от кошмарни асоциации. Стихотворенията на Венцислав Стайков коват лиричния ритъм на обърканото от кошмари всекидневие. Между ада и рая, на ръба, е „бялата граница” на живота, където непрекъснато пропадаме. В опит за висене. А как се оцелява така? Под „черни снегопади” и „кървав дъжд”. Студът в душите ни пониква „от корена на отчуждението”.
Много от тези въпроси избуяват без отговори в стихосбирката на Венци Стайков. Отговорите остават в самите читатели. Да се поклоним и благодарим на поета, защото в нашето отчуждено време е празник да отвориш и прочетеш страниците на душата му.

Ангел Рачев

По телепатия в пещерата

Това е
с
т
р
а
н

н
о
Ще бъдеш сталактон
само след хиляда години,
а дотогава звуците
ще капят бавно
и прилепи ще се провират
през лабиринтите на времето.

Величествени са сълзите ти,
застинали
в божествена безтегловност,
а ние, като зимните висулки,
се раждаме
и се разтапяме,
и ненаписани следи
в снега оставяме.



***

Прошепна ми,
че най-добрия ювелир
е капката,
затуй съм сложил мислите си
под
к
а
п
ч
у
к
а
да заблестят
като бижута

***

Загадъчните сенки
са като актьори
от театър на абсурда.

(Абсурдните сме ние)

С тази невиждаща светлина
цялото пещерно кралство
се покланя зад гърба ни.

На втори януари

На втори януари
тревата е зелена, пасат стада
и сякаш лятото си е оставило
усмихнатото отражение в реката.

На втори януари е така зелено,
че и реката по поляните
е сякаш тръгнала
да попасе на воля.

Бутиково стихотворение

Последни залези
през натежали кестени,
по улиците, жълто-кестеняви.
Отлитат непрочетените вестници
и вятърът рисува небеса лилави.

Листа са думите,
постилат с нежност,
с охрата на всяко вдъхновение.
Плете си есента със шарената прежда
едно бутиково стихотворение.

Тъкачът на меланхолия

Есен. Тъкачът на меланхолия
свърши жълтата прежда.
Вятърът носи бели листенца
по покривите, по улиците,
в душите - сребриста тишина.
Очите стъпват по първия сняг,
по-красив от персийския килим...

Не оставяй да се стопи чувството,
че си наметнат с фантазия,
за да не стъпваш утре в локвите,
които събират сълзите на реалистите.

Храм

В двора на храма валеше
пречистващо и прозрачно...

През зимата рибките изпъкват
под коричката лед -
малки игриви отблясъци на светлината -
и с красотата си топлят.

Тънки невидими нишки
изпълват пространството,
между върбата, разголена сякаш е лято
и изпъстрените стени,
от които светиите тайнствено се усмихват;
между кръста на купола
и аязмото,
от което извира живот.

Нима е толкова трудно да се огледаме?
Нима е толкова трудно да повярваме?

Свята нощ

Гората,
украсена със светлините на нощта.
Искрят елхи,
лъчите са гирлянди.

Проблясват между клоните комети
и стъпките в снега
дописват Книгата на световете.

(А някъде политат остриета
и пада покосена красота.)

Прозрачният човек с дъха си стопля
и се въздига,
за да постави своята звезда.

Зимна божественост

Прегръщам зимата като дете
и търся топлина
под белия кожух на тишината.
Унесен съм от хипнотичен танц -
милиарди падащи звезди
разстилат леко нежността си.

Пред погледа на снежните човеци
деца извайват странни идоли
от бели сенки.

Небето тази вечер не е моя враг.
И облаците не са айсберги,
в които ще се удрям.
Аз плувам весело,
а покрай мене ледоходи
с премръзнали мечти минават.

Любяща зима като майка, готова
всеки да прегърне.
До болка се задържам в теб.