на Руми и всички българи в чужбина
Сега ти говориш на кивитата
и може би не очакваш
тази червено-бяла мартеница да долети до теб.
Но аз си мисля, че времето и пространството
пулсират с ритъма на нашата одухотвореност.
Днес времето е бяло,
пространството - червено
и би трябвало да сме горди,
че сме българи...
А ти, утре ще вържиш този безценен конец
на някое новозенландско дърво
и ще обясняваш на новата си приятелка – маорката,
защо очакваш да видиш
лястовица или щъркел.
И докато гониш змиите и гущерите
из новозенландските дебри,
тука политиците ни ще продължават да гонят
българите от България.
понеделник, 28 февруари 2011 г.
неделя, 27 февруари 2011 г.
Каменната сватба
Зад хълма изникват внезапно –
застинало каменно чудо
в покоя на бялото слънце,
с червени и бели носии.
Дъждът все крои, моделира,
но те са от късове вечност.
А камъкът тихо се рони,
в ръцете ни плаче солено,
по сипея пак се търкулва
и става по-дълъг воалът.
Извира под нас райски ручей,
над нас – присмехулни врабци...
И сякаш за миг вкаменени
и ние безмълвни стоим.
застинало каменно чудо
в покоя на бялото слънце,
с червени и бели носии.
Дъждът все крои, моделира,
но те са от късове вечност.
А камъкът тихо се рони,
в ръцете ни плаче солено,
по сипея пак се търкулва
и става по-дълъг воалът.
Извира под нас райски ручей,
над нас – присмехулни врабци...
И сякаш за миг вкаменени
и ние безмълвни стоим.
петък, 25 февруари 2011 г.
Зимата на моето неудоволство
Зима е.
Но без вино
и жени.
Лозята са проснати
бели чаршафи.
И вали ли, вали…
Тихо е.
Тишината трепери,
като куче бездомно
в снега.
Има някъде смях
и веселие,
другаде бяла тъга.
Зима е.
И навява студът
отчуждение.
Като грозд
самотата тежи.
Аз отварям
бутилка със спомени,
пълна с вино
и със жени.
Но без вино
и жени.
Лозята са проснати
бели чаршафи.
И вали ли, вали…
Тихо е.
Тишината трепери,
като куче бездомно
в снега.
Има някъде смях
и веселие,
другаде бяла тъга.
Зима е.
И навява студът
отчуждение.
Като грозд
самотата тежи.
Аз отварям
бутилка със спомени,
пълна с вино
и със жени.
сряда, 23 февруари 2011 г.
Филигран
С фенерите по езерото плуваш
и моят глас като фитил до тебе стига.
Намятам те със синьото сияние. От себе си.
Подобно на завивка.
В твоя е чест е всичко -
като в арабска приказка,
в която разточително издигам храмове.
Аз влизам в езерото бавно,
когато се разтваряш като водна лилия.
и моят глас като фитил до тебе стига.
Намятам те със синьото сияние. От себе си.
Подобно на завивка.
В твоя е чест е всичко -
като в арабска приказка,
в която разточително издигам храмове.
Аз влизам в езерото бавно,
когато се разтваряш като водна лилия.
понеделник, 21 февруари 2011 г.
Сред пустинята
Там, сред пустинята,
където религията е просмукана в пясъка
и нефта е кръв във вените на Земята,
вятърът навява омраза.
Избухва представата за безсмъртие.
Очите са спусък, телата са спусък.
Огнената канонада изпепелява.
Там, където миговете са картечни откоси
а войниците не са пратеници на съдбата,
небето оглушава от разкъсани молитви.
Желязото намира дом сред хаоса
и от блясъка на финикийски знаци
пак се къса нишката на Ариадна.
Там, където мисията е орисана
от измислени месии.
където религията е просмукана в пясъка
и нефта е кръв във вените на Земята,
вятърът навява омраза.
Избухва представата за безсмъртие.
Очите са спусък, телата са спусък.
Огнената канонада изпепелява.
Там, където миговете са картечни откоси
а войниците не са пратеници на съдбата,
небето оглушава от разкъсани молитви.
Желязото намира дом сред хаоса
и от блясъка на финикийски знаци
пак се къса нишката на Ариадна.
Там, където мисията е орисана
от измислени месии.
петък, 18 февруари 2011 г.
Сухото дърво
Самотно ли?
Виж колко птици
са разцъфнали по клоните.
А камъкът е вярното ми куче
и лаят му е вкаменил скалите.
Тук най-очакван гост е вятъра,
а ехото като сокол се стрелка
за да отмъкне думите нанякъде.
Над мене са стада от вакли облаци,
които хрупат синевата,
във мене гнездят гръмотевици
и пътища на боговете се пресичат.
Дърветата в представите умират
на ослепелите души.
Виж колко птици
са разцъфнали по клоните.
А камъкът е вярното ми куче
и лаят му е вкаменил скалите.
Тук най-очакван гост е вятъра,
а ехото като сокол се стрелка
за да отмъкне думите нанякъде.
Над мене са стада от вакли облаци,
които хрупат синевата,
във мене гнездят гръмотевици
и пътища на боговете се пресичат.
Дърветата в представите умират
на ослепелите души.
четвъртък, 17 февруари 2011 г.
Пътят към светлината
В окото на моята Изида
светлините се събират.
Летят космоси
по овалите на ореола…
Но когато глухарче,
кацне на лунната ти пътека,
влюбеният ми дух
е бил сляп парашутист.
* * *
В гората на глухарчетата
няма зима.
Пада сняг
нагоре към небето.
Докато някой наднича
през шпионката на мрака,
друг вижда лятото
в една картина.
* * *
По хребета на спомена
Сизиф изкачва себе си.
Но този връх
е път по пирамида.
Достигнеш ли го
по-добре да паднеш
в бездната
на своето безсмъртие.
* * *
Аз живея в огнен генезис
и съм разпнат на хиляди кръстове.
Леко летя над любовната лава,
като Феникс, възкръснал
над остриетата – пръсти.
* * *
Окото е хвърлено в огъня.
Като въглен в жарава.
И вижда, което след пъкъла,
следите оставят.
* * *
Преди да тръгнат раците се питат:
Къде зимуват хората, които
вървят в обратната посока.
И кръстът сочи четири посоки.
Но този, който в себе си го носи,
върви по пътя винаги нагоре.
светлините се събират.
Летят космоси
по овалите на ореола…
Но когато глухарче,
кацне на лунната ти пътека,
влюбеният ми дух
е бил сляп парашутист.
* * *
В гората на глухарчетата
няма зима.
Пада сняг
нагоре към небето.
Докато някой наднича
през шпионката на мрака,
друг вижда лятото
в една картина.
* * *
По хребета на спомена
Сизиф изкачва себе си.
Но този връх
е път по пирамида.
Достигнеш ли го
по-добре да паднеш
в бездната
на своето безсмъртие.
* * *
Аз живея в огнен генезис
и съм разпнат на хиляди кръстове.
Леко летя над любовната лава,
като Феникс, възкръснал
над остриетата – пръсти.
* * *
Окото е хвърлено в огъня.
Като въглен в жарава.
И вижда, което след пъкъла,
следите оставят.
* * *
Преди да тръгнат раците се питат:
Къде зимуват хората, които
вървят в обратната посока.
И кръстът сочи четири посоки.
Но този, който в себе си го носи,
върви по пътя винаги нагоре.
петък, 11 февруари 2011 г.
* * *
Израства дърво.
Разлиства се
по средата на спалнята.
Птичките вземат
най-високите тонове
на екстаза.
На сутринта съседа каза,
че цяла нощ
клоните са шибали
прозореца му.
Разлиства се
по средата на спалнята.
Птичките вземат
най-високите тонове
на екстаза.
На сутринта съседа каза,
че цяла нощ
клоните са шибали
прозореца му.
понеделник, 7 февруари 2011 г.
Улици
Из пустите улици
кънти ехото на объркани стъпки.
Безпризорна е самотата
и е тъмно за приятели.
Само слепи прожектори
дълбаят небето с електрическа страст
и прострелват последни светулки.
Но ти знаеш ли,
че съм тръгнал към теб,
още преди луната да се наниже
на черния харпун – черногледство,
преди звездите да се изсипят
в джоба на някоя улична лампа
и преди вълкът да отхапе
половината светлина.
За да събудим заедно заспалите сенки.
кънти ехото на объркани стъпки.
Безпризорна е самотата
и е тъмно за приятели.
Само слепи прожектори
дълбаят небето с електрическа страст
и прострелват последни светулки.
Но ти знаеш ли,
че съм тръгнал към теб,
още преди луната да се наниже
на черния харпун – черногледство,
преди звездите да се изсипят
в джоба на някоя улична лампа
и преди вълкът да отхапе
половината светлина.
За да събудим заедно заспалите сенки.
четвъртък, 3 февруари 2011 г.
Отражения
Блудна луна.
Отдава се на всеки облак,
докато го стопи в светлината си.
А гърбавият хребет вижда всичко.
И шушнат храстите,
прикрити в тъмнина.
Под тях потомците на Адам
се давят в пресъхналото езеро.
И чакат отраженията им да клъвнат.
Отдава се на всеки облак,
докато го стопи в светлината си.
А гърбавият хребет вижда всичко.
И шушнат храстите,
прикрити в тъмнина.
Под тях потомците на Адам
се давят в пресъхналото езеро.
И чакат отраженията им да клъвнат.
Абонамент за:
Публикации (Atom)