Восъчни сенки

Защо сложи в ръцете ми
тази восъчна свещ
и прошепна: върви,
страховете пред теб и зад теб
са надвиснали.

Пипала, пипала, пипала...
Клоните нямаха край,
портата тягостно охкаше
и пътеката като змия се виеше
в пазвата на душата ми.
Сенките на цветята
продължаваха мойта агония
и не свършваха през нощта
всички черни знаци и символи.

Не за молитва ме прати.
(За изцеление?).
Така зловещо
не висят изцелените
и обесеният въпрос
сякаш увиснал огромен,
закачил в тежка примка звездите.

Трябваше ли
цялото пространство да срутиш,
да ме хвърлиш в несвършваща бездна
и да падат отгоре ми
мигове,
мигове като камъни,
а времето да продължава лудостта си
и задъханата камбана
да отмерва пулса на мъртвия.
Трябваше ли
да изпитваш страданието,
силата на слабостта ми,
да превръщаш във вълчи вой гласовете.

Аз не съм единак.
Колко съдби лъкатушат
из дебрите на твойта фантазия
и се губят и се намират.

Няма да взема тази восъчна свещ,
от която капят сатанински сълзи
и която изгаря светлината
на нашата крехка луна.

Огледалце, огледалце...

Нищо друго не виждам
освен слънчевото зайче,
което се появява,
докато се оглеждаш в огледалото.

Ще ти кажа колко си хубава,
ако ме погледнеш и мене така.

Затопляне

Топя се
по-бързо от айсберг
заседнал в плитчините ти

ти си причината
за глобалното затопляне
помежду ни

ти и озоновата дупка
през която преминават
лъчите ти

Недогоряла снимка

Само една ръка е останала на рамото ти,
като преметнат шал, който те прегръща.
И една сянка зад теб,
слята с твоята.

Снимката

Докато драсках
вълнообразни небивалици
и буквите като мравки
носеха думи към моя мравуняк,
ти си стояла на брега на морето
в мраморно меко очакване,
гледала си прибоя,
вървяла си по вълните
от теб и към теб
и си мислила за онова цунами,
което залива самотата.

Тогава не обърнах внимание
на ръката, която сама се движеше
и рисуваше чайки.
Думите не бяха сладководни,
разпилени символи по белия лист
и вятърът, който отвори прозореца,
носеше ухание на море.

Било е в един и същи миг,
фотоапаратът е шракнал
и аз съм затворил тетрадката.

В очакване на новата раса

Бягаш от собствената си сянка,
като ластик се разтягаш в небитието.
За да се свиеш отново –
ембрион в скафандъра на жена.
Какво е пъпната връв,
освен въже за бънджи скокове.

А светлината хвърля пояс
и лесно се преплува болката.
Но ти играеш покер със звездите,
макар да знаеш, че ти гледат картите
и всичко е така премислено,
че губещият да спечели.